Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Майната ти — изръмжа един от практиците, пристъпи напред и размаха секирата си. И насилието прави огромна крачка към отприщване…

— Не мърдай. — Витари изпъна пред него ръка.

— И какво, имаш деца? Голяма работа. Мен не ме е грижа. Сълт също няма да го е ииии… — Проблесна метал, веригата издрънка и практикът залитна напред с разпрано гърло.

Кръстатото острие шляпна в отворената длан на Витари и погледът й бързо се насочи отново към Глокта.

— Споразумение, казваш?

— Точно така. Вие оставате тук. Ние минаваме напред. И вие сте ни лук яли, ни лук мирисали, както казват старите хора. Добре знаеш, че не можеш да вярваш на Сълт. В Дагоска те остави на кучетата, нали? А и с него вече е свършено. Гуркулите чукат на вратата. Време е да опитаме нещо ново, не мислиш ли?

Маската на Витари се размърда, когато тя раздвижи замислено устни. Мисли, обмисля. Убийците й чакаха с блеснали очи и лъснали остриета. Хайде, хващай се на блъфа ми, кучко, да не си посмяла да…

— Добре! — Тя махна с ръка и практиците отстъпиха намусени, без да откъсват очи от наемниците на Коска. Витари кимна към вратата в дъното на трапезарията. — По коридора, после по стълбите надолу. Там има врата. Обкована с черни нитове.

— Отлично. Няколко думи могат да са по-ефективни от десетки остриета, дори във времена като тези. — Глокта закуца към вратата, а Коска и хората му го последваха.

Витари го изгледа кръвнишки през станалите й на цепки очи:

— Само посмей да пипнеш с пръст…

— Да, да — махна пренебрежително Глокта. — Знам, чака ме неописуем ужас.

Докато останките на изтърбушената сграда се стелеха по Площада на маршалите, настана пълна тишина, никой не помръдваше. Ядачите в кръга бяха също толкова стъписани, колкото и Феро. Единственият, който не беше ни най-малко ужасѐн от опустошението, беше Баяз. Грубият смях изригна от гърлото му и се отрази като ехо от стените.

— Получи се! — извика той.

— Не! — изкрещя Мамун и Стоте думи се втурнаха напред.

Приближиха — с блясък на красиви оръжия, с отворени гладни усти, с лъснали бели зъби. Стесниха кръга ужасяващо бързо, а хорът от изпълнените им с омраза писъци смрази кръвта в жилите дори на Феро.

А Баяз се смееше.

— Време е за съд!

Феро изръмжа през здраво стиснати зъби, когато Семето изгори с мразовитата си повърхност дланта й. От центъра на кръга се надигна ураганен вятър и помете като кегли прииждащите ядачи, завъртя ги във въздуха, отнесе ги. Разби всяка врата на околните сгради, пръсна на парченца прозорците им, вдигна керемидите и оголи покривите им.

Огромните позлатени порти на Камарата на лордовете излетяха отворени навън, секунда по-късно се отскубнаха от пантите си и се понесоха през площада. Тонове дърво полетя като подхванати от силен вятър листа хартия. Вихрушката се вряза в редицата на безпомощните ядачи и издълба широка бразда в нея. Разкъса облечените в бели брони тела и те изригнаха във фонтани прах и кръв. Из въздуха се понесоха парчета плът и крайници.

Ръката на Феро, почти до лакътя, трептеше в мараня. Студът плъзна по вените й, разпростря се по цялото й тяло, изгаряше вътрешностите. Дишаше тежко, на пресекулки. Семето се размаза пред очите й, трептеше, сякаш гледаше ръката си потопена във водата на бърз поток. Вятърът я шибаше през лицето, а белите фигури летяха като играчки, понесени във вихрушка от счупено стъкло, натрошено дърво и натрошен камък. Не повече от дузина успяваха да се задържат на крака. Залитаха под напора на урагана, впили отчаяно стъпала в земята, с опънати до скъсване лъскави коси.

Един от тях, озъбен срещу вихрушката, посягаше към Феро. Беше жена — лъскавата й ризница плющеше, сгърчените й пръсти деряха въздуха. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Гладко, гордо лице, застинало в пълно с омраза изражение.

Същото лице като на ядачите, които я нападнаха при Дагоска. Като тези на търговците на роби, които й отнеха живота. Като това на Утман-ул-Дощ, докато се смееше на гнева и безпомощността й.

Яростният писък на Феро се сля с рева на вятъра. Досега не беше предполагала, че е способна на такъв замах. Ужасът и изненадата едва успяха да се изпишат на лицето на жената, преди извитото острие да премине с лекота през протегнатата ръка и да отсече главата й. Трупът отлетя назад в облак прах, струящ от двете рани.

Въздухът се изпълни с проблясващи форми. Застинала неподвижно, Феро стоеше насред фучащите около нея отломки. Огромна дървена греда се вряза в гърдите на един от все още държащите се на земята ядачи и го отнесе с писък. Феро го видя да се издига високо нагоре, набучен на дървото като месо на шиш. В същия момент друг ядач се пръсна на облак от парчета плът и кръв и останките му бяха моментално всмукани в издигащата се спираловидно нагоре вихрушка.