Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Мътните го взели. — Докъдето стигаше погледът му от върха, разрушението нямаше край. По другите камари също пълзяха хора, ровеха настървено в камъните, преместваха ги внимателно или просто стояха и гледаха, като него смаяни от размерите на опустошението. Кръг от разруха, миля или повече широк.

— Помогни ми, Логън!

— Хубаво. — Наведе се и напъха ръце под единия край на дългата надрана греда. Двама крале, дърпащи парче дърво. Крале на калта и боклука.

— Вдигай! — Логън се напъна и шевовете на гърдите му запариха. Усети как дървото поддава. — Да! — изръмжа Джизал през стиснати зъби. Двамата успяха да повдигнат гредата и да я изтъркалят настрани. Джизал бръкна отдолу и изтегли един сух клон на дърво. Разкъса един протрит чаршаф. Отдолу лежеше жена и изцъклените й очи гледаха настрани. Едната й счупена ръка беше увита около дете, чиято къдрава коса беше почерняла от кръв.

— Добре. — Джизал изтри бавно уста с опакото на мръсната си ръка. — Така. Добре. Ще ги занесем при останалите мъртви. — Премести се по-нататък на купчината. — Ей, ти! Донеси онзи лост! Тук, горе и вземи и кирка! Трябва да разчистим тази камъни! Подреждайте ги там. Ще ни трябват по-късно. Когато започнем да строим!

Логън сложи ръка на рамото му.

— Джизал, чакай. Почакай. Ти ме познаваш.

— Разбира се. Ще ми се да мисля, че е така.

— Добре. Кажи ми нещо тогава. Аз… — Логън се запъна в търсене на точната дума. — Аз… зъл човек ли съм?

— Ти? — зяпна го объркан Джизал. — Ти си най-добрият човек, когото познавам.

Бяха се събрали под пречупеното дърво в парка. Потънала в сянка тълпа. Черни силуети на застанали мирно мъже, а над тях, на хоризонта, червени облаци и златни отблясъци от залязващото слънце. Докато вървеше към тях, Логън чу тихите им гласове. Думи за мъртвите, добри, тъжни думи. Видя гробовете в краката им. Две дузини купчини от прясно натрупана земя, наредени в кръг, за да може всеки човек под тях да е равен с другите. Големия изравнител, както я наричат планинците. Мъже в пръстта и мъже, казващи добри думи за тях. Спокойно можеше да мине за сцена от старите времена в Севера, по времето на Скарлинг Качулатия.

— … Хардинг Мрачния. Не съм виждал по-добър от него с лъка. Никога. Не мога да преброя всички пъти, когато ми е спасявал живота. Без да очаква и дума благодарност. Може би само това, следващия път аз да направя същото за него. Е, този път не успях. Никой от нас не успя…

Гласът на Кучето замлъкна. Няколко глави се извърнаха към Логън, когато чуха скърцането на чакъла под подметките му.

— И това ако не е кралят на северняците — каза някой.

— Кървавия девет, самият той.

— Да вземем да се поклоним, а?

Всички гледаха към него. Виждаше блясъка на очите им в мрака. Само това виждаше, просто чорлави силуети на мъже, не можеше да каже кой кой е. Тълпа от сенки. Духове и също като тях сърдити.

— Искаш да кажеш и ти нещо ли, Кървави девет? — каза някой от най-отзад.

— Не мисля — отвърна Логън. — Вие добре се справяте.

— Нямаше причина да сме тук — каза някой и двама-трима измърмориха одобрително.

— Не е наша битка това.

— Нямаше нужда да умират. — Разнесе се още мърморене.

— Теб трябваше да погребваме.

— Хъ, може би. — На Логън му се искаше да се разплаче. Вместо това осъзна, че се усмихва. С усмивката на Кървавия девет. С онази широка усмивка като на череп. А зад нея нищо освен смърт. — Може би. Но не вие избирате кой умира. Не и ако не ви стиска да вдигнете ръка и да направите нещо по въпроса. Стиска ли ви? Някой? — Тишина. — Хубаво. Хубаво, за Хардинг Мрачния. Хубаво и за останалите, ще ни липсват. — Изплю се на тревата. — А на останалите, майната ви. — Обърна се и тръгна натам, откъдето беше дошъл.

В тъмнината.

Толкова много работа ме чака. Палатата на въпросите не беше пострадала и сега някой трябваше да поеме нещата под контрол. Но кой? Началник Гойл? Боя се, че стрелата в сърцето ще го възпрепятства. Някой трябваше да се погрижи за интернирането на затворниците в Англанд, да поеме разпитите на стотиците гуркулски военнопленници. Армията ги изтикваше към Келн и броят им нарастваше ежедневно. Кой да се заеме с това? Практик Витари? Омете се от Съюза заедно с децата си. Някой трябваше да разследва измяната на лорд Брок. Да го докопа, да изобличи съучастниците му. Да извърши арестите, да се сдобие със самопризнанията. И кой остана, който може да свърши всичко това? Архилектор Сълт? О, майко мила, не.