Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Арди. — Тя вдигна глава и го погледна с големите си очи. Джизал замръзна на място. Беше друго момиче, по-млада и значително по-непривлекателна. Поклащаше се напред-назад и мигаше неразбиращо. Той промърмори нещо нечленоразделно, не знаеше къде да дене ръцете си. Всички очи се извърнаха към него. Не можеше просто да се обърне и да си тръгне. — Ето, вземи това, моля. — Пръстите му се засуетиха с лъскавата закопчалка на пурпурното наметало, свали го и й го подаде.

Тя не каза нищо, докато го вземаше, просто продължи да го гледа с мрачен поглед. Смешен, безсмислен жест, помисли си Джизал. Почти обидна проява на двуличие. Но, изглежда, останалите бездомници не споделяха мнението му.

— Да живее крал Джизал! — викна някой и групата зашумя в шумно одобрение.

Младо момче на патерици го зяпна с обезумели от отчаяние очи. Едното око на войник беше скрито от кървава превръзка, но другото се беше наляло със сълзи. Майка стискаше бебе, увито в нещо, което, за най-голям ужас на Джизал, изглежда, беше парче от знамето на Съюза. Цялата сцена изглеждаше като внимателно аранжирана, с цел възможно най-драматичен ефект, а хората приличаха на модели на художник, който се готвеше да ги претвори в зловещо платно, отразяващо ужасите на войната.

— Крал Джизал! — разнесе се нов вик, последван от немощно „Ура“.

Ласкателствата им му подействаха като отрова. От тях огромната му отговорност сякаш натежа два пъти повече на раменете му. Обърни се и тръгна обратно, нито за секунда повече не можеше да продължава да се усмихва престорено.

— Какво направих? — прошепна и замачка нервно пръсти. — Какво направих? — Гузната му съвест загриза стомаха му, докато се качваше обратно на седлото. — Отиваме до стената на Арнолт.

— Ваше Величество, не мисля…

— Чухте ме! Отиваме на предните линии. Искам да видя с очите си.

— Много добре — намръщи се Варуз. Обърна коня си и поведе Джизал и антуража му към Арките, по така познатия и същевременно така различен маршрут. Няколко минути по-късно лорд-маршалът спря и посочи напред, към края на една безлюдна улица. — Стената на Арнолт е на по-малко от триста крачки в тази посока — каза тихо, сякаш се тревожеше, че врагът можеше да го чуе. — От другата й страна гъмжи от гуркули. Наистина мисля, че трябва да се връщаме…

Джизал усети през седлото си някаква лека вибрация и в следващия момент конят му подскочи. Над покривите на къщите от едната страна на улицата се надигна облак прахоляк.

Тъкмо щеше да попита какво става, когато въздухът беше раздран от мощен гръм. Звукът връхлетя групата като ужасяващо тежка стена и Джизал усети как ушите му писват. Хората застинаха с отворени усти. С облещени от ужас очи, конете се вдигнаха на задни крака и започнаха да ритат. Конят на Варуз подскочи и хвърли безцеремонно стария маршал от седлото.

Джизал нямаше време да мисли за него в момента, беше зает с укротяването на своя жребец и насочването му по посока на взрива. Нямаше търпение да разбере какво се беше случило. От небето се посипа градушка от камъни, които зачаткаха по паветата и покривите на околните къщи. От запад се надигаше огромен кафяв облак.

— Ваше Величество! — долетя отзад умолителния вик на Горст. — Да се връщаме!

Джизал не му обърна внимание. Излезе на площад, осеян с натрошен камък и отломки от стени, някои с размерите на градински бараки. Когато облакът прах се разнесе, Джизал установи, че познаваше това място. Добре го познаваше. От северната страна на този площад имаше таверна, в която някога често беше ходил, но сега нещо беше различно — мястото беше някак по-просторно и отворено… долната му челюст увисна. Цялата северна страна на площада беше всъщност стената на Арнолт и сега на нейно място зееше огромен кратер.

Явно гуркулите бяха прокопали тунел под стената и го бяха напълнили с проклетия си гърмящ прах. Слънцето избра точно този момент да пробие облаците и Джизал видя добре цялата пролука в стената и потъналия в руини квартал Арките от другата страна. На ръба на кратера се беше струпало солидно множество гуркули, с блеснали на слънцето брони и извадени оръжия. Спускаха се надолу по изровения склон.

Първите вече бяха успели да се изкатерят от другата страна на ямата и излизаха на осеяния с отломки площад. Няколко зашеметени от взрива защитници пълзяха в прахоляка, кашлящи, плюещи, задавени от пушилката, но повечето лежаха неподвижно на земята. Джизал не виждаше никой наоколо, който можеше да спре прииждащите гуркулски войници. Никой, освен него. Замисли се какво би направил на негово място Харод Велики.