Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Тичаше през някаква градина. С всеки порив студеният вятър брулеше листа от дърветата. В края на моравата се издигаше високата стена на двореца. Затича към портата. Както обикновено, двамата стражи стояха от двете й страни и Феро знаеше, че я гледат изпитателно. Обикновено с охота я пускаха да излезе, но влизането беше проблем, особено сега, потна, покрита с мръсотия, кръв и препускаща, сякаш преследвана от демони по петите.

— Ей, ти! Стой! — Тя понечи да се промуши между тях, но единият я сграбчи за дрехите.

— Пуснете ме да вляза, шибани бели глупаци! — изсъска Феро. — Нищо не разбирате! — Опита да се отскубне, но онзи пусна алебардата си на земята и я стисна с две ръце.

— Обясни, тогава! — викна й другият през визьора на шлема си. — Закъде си се разбързала? — Едната му огромна метална ръкавица посегна към издутината в ризата на Феро. — Какво криеш…

— Не! — кресна тя, започна да се мята в ръцете на другия и успя да го изтика към едната колона на арката над портите. Другият наведе ловко алебардата си и върхът й се насочи към гърдите на Феро.

— Спри! — изръмжа войникът. — Спри, преди да съм…

— Пуснете я! Веднага! — от вътрешната страна на тунела на портите стоеше Сулфур и като никога, не се усмихваше. Стражът извърна колебливо глава към него. — Веднага! — изрева. — В името на лорд Баяз!

Онзи вдигна алебардата и Феро се отскубна с ругатня от ръцете на другия. Побягна през градината и влезе в двореца. Стъпките й кънтяха в просторните коридори, а прислужници и стражи отскачаха боязливо от пътя й. Стигна до стаята на Баяз и влетя вътре. На една маса до прозореца, с отворен капак лежеше кутията. Феро отиде до нея, разкопча няколко от копчетата на ризата си и извади нещото.

Тъмен, тежък камък с размерите на юмрук. Матовата му повърхност все още беше студена, точно толкова, колкото и когато я докосна за пръв път. Гъделичкаше приятно дланта й — допир на приятелска ръка. Ядоса се само при мисълта, че трябва да пусне този камък в кутията.

Това значи беше Семе то. Плътта на Другата страна. Частица от материята на самата магия. Спомни си опустошения Олкъс. Огромната площ мъртва земя около него — сто мили в околовръст. Достатъчно мощ, че да изпрати императора, Пророка, ядачите му и целия проклет гуркулски народ в ада. Такава ужасяваща мощ, че до нея не трябваше да се докосва друг, освен самия Бог. А сега тя лежеше в малкия юмрук на Феро. Тя стоеше над кутията, загледана в Семето. После усмивката й бавно се разтегли.

Сега най-после ще получи своето отмъщение.

Нечии тежки стъпки по коридора я извадиха от унеса й. Постави Семето в кутията и едва събра сили да отдръпне от него ръката си. Затръшна капака. И изведнъж, като духната свещ в тъмна стая, светът стана по-мрачен и сив, беше лишен от всичко хубаво в него. Едва тогава забеляза ръката си. Погледна я намръщено и размърда пръсти. Движеха се съвсем нормално, точно като преди. Натрошените кокалчета дори не бяха подути. Другата й ръка също беше отново здрава — права, гладка предмишница, без следа от ледените пръсти на Толомей. Феро отдавна знаеше, че раните й зарастват по-бързо от тези на другите. Но дори нейните кости не се наместваха сами и не зарастваха за по-малко от час.

Нещо не беше наред.

Баяз се провря с мъка през вратата, с изкривено от болка лице. По брадата му имаше засъхнала кръв, а голото му теме лъщеше от пот. Държеше едната си ръка притисната до гърдите, дишаше тежко и пребледнялото му лице потреперваше. Имаше вид на човек, току-що измъкнал се жив след полудневна битка с демони.

— Къде е Юлвей?

— Знаеш къде е. — Първия магус я погледна строго в очите.

Феро си спомни силния трясък, който чу на моста. Звук на затръшната метална врата. Врата, която нито острие, нито огън, нито магия можеха да отворят. И единствен Баяз имаше ключ от нея.

— Не си се върнал. Затворил си и двамата вътре.

— Понякога трябва да се правят жертви, Феро, знаеш го. Моята саможертва е огромна. Днес загубих брат. — Първия магус закуца към нея. — Толомей е нарушила Първия закон. Сключила е сделка с Издаващите тайни. Искаше Семето, за да отвори портите към Другата страна. Тя е по-опасна от Калул и всичките му ядачи. Кулата на Създателя трябва да остане запечатана. Ако трябва, за вечни времена. Уместна ирония. Животът й започна като затворничка в същата тази кула. И пак в нея ще свърши. Историята се върти в кръг, точно както казваше Ювенс.

— Майната им на кръговете ти, бял — намръщи се Феро. — Ти ме излъга. За Толомей. За Създателя. За всичко.