Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Тогава умри с тях — кимна бавно Толомей. Запристъпя на пръсти встрани. При всеки допир на стъпалото й до пода, по черния камък плъзваше кръг бяла скреж. — Не можеш да продължаваш да жонглираш вечно с ножовете си, старче.

Над бялото рамо на дъщерята на Създателя Феро видя Баяз бавно да се надига от пода. Навъсеното му лице беше изподрано и окървавено, придържаше едната си ръка с другата. В безсилно увисналия й юмрук се поклащаше някаква дълга тръба от черен матов метал, завършваща с кука в единия си край. Очите му се извъртяха към тавана, жилите по врата му изскочиха и въздухът над раменете му отново затрептя. Стомахът на Феро се преобърна, усети как погледът й се извръща нагоре, в посоката, в която гледаше Баяз. Към огромния механизъм, който висеше над главите им. Цялата му конструкция се разтърси.

— Мамка му — промърмори и заотстъпва.

Ако Толомей беше забелязала раздвижването, с нищо не го показа. Тя приклекна и скочи рязко нагоре, тялото й остави размазана бяла следа във въздуха и застина за секунда над летящите остриета. В следващия момент полетя стремително към Юлвей. Стовари се на колене върху черния камък и сблъсъкът разтърси целия под. Парченце откъртен камък одраска едната буза на Феро, а острият порив на леден вятър я блъсна в лицето и тя залитна назад.

— Не умираш лесно, старче — озъби се дъщерята на Създателя.

Феро не разбра как Юлвей беше избягнал атаката. Видя, че бе отскочил настрани и сега залиташе и размахваше с дрънкане на гривни слабите си ръце в кръг, в опит да запази равновесие. Зад гърба му мечовете започнаха да падат един по един на земята.

— Цял живот съм работил върху тези си умения. Ти също не умираш лесно.

Толомей се изправи и се обърна към него.

— Аз не умирам въобще — каза.

Високо над главите им, огромният механизъм се лашна на една страна, металните нишки, които го държаха, се скъсаха с остър звън и отлетяха нагоре в тъмното. Всичко започна да пада, нереално бавно. Блестящият метал се изви, огъна се, изсвири пронизително, докато летеше към пода. Феро се обърна и побягна. На петата крачка се хвърли по корем и се плъзна по лъскавия камък на пода. Усети забиването на Семето в корема й и повея от летящите във въздуха остриета, докато минаваше под тях.

Металният механизъм се сгромоляса зад гърба й със звука на музика от ада. Всеки обръч беше гигантски чинел, всеки диск — гонг. Всеки прозвуча със своя уникален тон — писък, звън, грохот на изкривен метал — достатъчно силен, че мощната му вибрация да прониже Феро до мозъка на костите. Вдигна глава и видя един от големите дискове да преминава покрай нея, търкаляше се на ръба си и хвърляше снопове искри от пода. Друг се премяташе във въздуха като гигантска подхвърлена монета. Тя се претърколи встрани от пътя му и той се стовари с трясък на пода до нея.

На мястото, където бяха стояли Толомей и Юлвей, сега се издигаше купчина усукан метал, изпочупени обръчи и натрупани дискове, огънати пръти и оплетени метални въжета. Феро се изправи, залитайки. Залата още кънтеше от ехото на острия звън на метал. Навсякъде валяха отломки, тропаха и отскачаха от лъскавия под. Цялата зала беше осеяна с парчета камък и метал, блестящи като звезди в нощно небе.

Нямаше представа кой беше оцелял и кой не.

— Вън! — изръмжа Баяз през зъби, с изкривено от болка лице. — Излизай! Тръгвай!

— Юлвей — промърмори тя, — той…

— Аз ще се върна за него! — махна й със здравата си ръка Баяз. — Тръгвай!

Има си време за бой, има си и време за бягане. Феро добре знаеше разликата между двете, гуркулите я бяха научили в Лошите земи. Арката и началото на коридора заподскачаха пред очите й, докато тичаше с големи крачки към тях. Чуваше само собственото си запъхтяно дишане. Прескочи един от големите лъскави дискове. Още съвсем малко до коридора. От едната й страна я лъхна студ и стомахът й изтръпна от ужас. Хвърли се с всички сили напред.

Бялата ръка на Толомей мина само на косъм от нея, заби се в стената и тя избухна в облак прах и натрошен камък.

— Ти оставаш тук!

Време за бягане, вярно, но търпението на Феро беше достигнало предела си. Тя скочи и замахна с юмрук. Вложи в него целия си гняв от пропилените месеци, години, от целия си пропилян живот. Кокалчетата й изхрущяха остро в челюстта на Толомей. Усещането бе като при удар в леден блок. Не изпита болка, когато ръката й се счупи, но усети как китката й се изкълчва и цялата й ръка става напълно безчувствена. Нямаше време да мисли за нея. Другият й юмрук вече летеше към лицето на Толомей.