Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Вкопчи пръсти в сухите процепи между камъните на стената и започна да се катери, ръка, крак, нагоре, нагоре. Беше лесно. Сякаш стената беше създадена, за да се покатери по нея. Не след дълго се прехвърли през металния парапет на първия балкон. Без да спира да си поема дъх, продължи нагоре. Мокра от пот, достигна втория балкон. Задъхана, стигна третия. Сграбчи парапета на четвъртия и се прехвърли през него. Загледа се надолу.

На дъното на черната бездна, на пода на залата се разстилаше целият Кръг на света. Карта. Светлият метал в камъка очертаваше брегове. На нивото на очите й, запълващ почти цялото пространство между извитите по стените балкони, на тънки като косъм нишки висеше и плавно се въртеше огромният механизъм.

Прикова поглед в черната топка в средата и дланите й се изпотиха. Изглежда, просто се рееше там, без нищо, което да я държи във въздуха. Сигурно трябваше да се замисли как беше възможно това, но всичко, за което можеше да мисли в момента, бе колко много иска да я докосне. Трябваше да я докосне. Нямаше избор. Един от обръчите проблясваше съвсем наблизо.

Понякога трябва да сграбчиш момента и да действаш, без много да мислиш.

Скочи върху парапета, остана приклекнала и събра сили за скока. Не се замисли. Ако го беше направила, щеше да реши, че лудост. Полетя в празното пространство с размахани във въздуха ръце и крака. Когато ръцете й хванаха най-външния обръч, цялата конструкция се залюля и разклати плавно настрани. А Феро се полюшваше отдолу и не смееше да си поеме въздух. Бавно и много внимателно притисна език в небцето си, набра се на ръце, прехвърли един крак през обръча тъмен метал и се изтегли нагоре. Скоро той я приближи до един от широките, набраздени с изписани символи дискове. Феро протегна крак и се прехвърли на него. Цялото й тяло трепереше от напрежение. Хладният метал се разтрепери под краката й, завъртя се, огъна се, разклати се, сякаш се опитваше да я хвърли от себе си при всяко движение на тялото й. Феро Малджин не изпитваше страх от нищо.

Но падане от стотина крачки върху твърда скала беше нещо, което заслужаваше известно уважение.

Затаила дъх, продължи напред, от обръч на обръч. Повтаряше си, че под нея не зееше бездна. Че просто се катери по дърво и се прехвърля от клон на клон, точно както беше правила като дете, преди идването на гуркулите. Накрая стигна до последния, най-вътрешния обръч. Вкопчи се в него с цялата си ярост и зачака да я отведе по-близо до центъра на механизма. Висеше надолу, преметнала и кръстосала крака през плоския метал, вкопчила в него едната си ръка, докато другата се протягаше към лъскавата черна топка.

Виждаше отражението си в идеално гладката черна повърхност изпъкнало и разкривено — сковано от напрежение лице и изкривените като нокти на граблива птица пръсти. Скърцайки със зъби, напрегна всички сили. Още по-близо, още по-напред. Върхът на средния й пръст докосна едва гладката повърхност на топката и тя като сапунен мехур, се пръсна и изчезна в тъмнината.

Нещо от нея изпадна и полетя надолу, бавно и плавно, сякаш падаше във вода, Феро го проследи с очи да се отдалечава от нея — по-тъмно петно на фона на мастилено черната тъмнина. Стовари се в средата на пода с трясък, който можеше да разклати дори основите на Кулата на Създателя. Цялата зала избухна от многократно отразеното му ехо. Обръчът, от който висеше Феро, се разтрепери и за момент тя замалко да се изпусне. Едва когато успя да се изкатери отгоре му, осъзна, че беше спрял да се върти.

Целият механизъм беше неподвижен.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато измине обратния път по неподвижните дискове и обръчи, за да стигне до балкона, откъдето пое надолу по отвесната стена. Когато най-после стигна до пода на огромната зала, дрехите й бяха изпокъсани, ръцете, лактите и коленете й бяха ожулени и кървяха, но Феро сякаш не ги забеляза. Затича се и залата прокънтя от шума на стъпките й. Тичаше към центъра на пода, където нещото от топката беше паднало и сега лежеше неподвижно върху черната скала.

Приличаше на най-обикновено ръбесто парче черна скала с размерите на голям юмрук. Но това нещо не беше камък и Феро го знаеше. Усещаше как нещо струеше от него, изтичаше от него, заливаше я на вълни. Нещо, което не можеше да се види, но въпреки това изпълваше до краен предел тъмната зала. Невидимо, но неустоимо, усещаше го по тялото си, привличаше я все повече и повече.

Когато приближи, сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите. Когато коленичи над него, устата й се изпълни със слюнка и неистов глад. Дъхът й дращеше в гърлото, когато протегна изтръпнала ръка към него. Пръстите и дланта й обвиха грапавата, покрита с вдлъбнатинки повърхност. Беше много тежко и ужасно студено, като замръзнала буца олово. Вдигна я, завъртя я в ръката си, загледа се в пленителния й блясък.