Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Да, господарю Баяз.

— Много добре. — Първия магус излезе от залата, последван от Юлвей и чирака си. Сулфур не помръдна от мястото си. Феро го изгледа навъсено и той й се усмихна. Облегна глава на дървената ламперия на стената и вдигна поглед към тавана.

— Тези Сто думи, те не са ли и твои врагове? — попита Феро.

— Най-старите и най-върлите ми врагове.

— Защо тогава не се биеш?

— О, има много други начини да се биеш, освен да се бъхтиш в калта навън. — Нещо в погледа на тези две очи — едното светло, другото тъмно — никак не допадаше на Феро. Имаше нещо зловещо в усмивката му. — И въпреки че ми се иска да остана да си бъбрим, трябва да вървя да задвижа колелата. — Той описа няколко кръга с пръст във въздуха. — Колелата не трябва да спират, нали, Малджин?

— Върви — троснато отвърна Феро. — Не те спирам.

— И да искаш, не би могла. Бих ти пожелал приятен ден, но съм сигурен, че не знаеш какво е това, защото досега не си имала такъв. — Той излезе от залата и затвори вратата след себе си.

Още преди да щракне бравата, Феро беше прекосила половината стая и отваряше прозореца. Последния път когато беше послушала Баяз, това й донесе само една загубена година. Отсега нататък сама щеше да взема решения. Дръпна настрана завесите и изскочи на тесния балкон. Навън валеше и вятърът разнасяше сухи листа по моравата. Огледа се набързо и видя само един от стражите — беше се увил в наметалото си и гледаше в другата посока.

Понякога трябва да сграбчиш момента и да действаш, без много да мислиш. Прехвърли крак през парапета, после другия, намести удобно стъпала и скочи. Ръцете й сграбчиха мокрия клон на дървото, залюля се до ствола и се спусна до земята. Снижи се ниско до мократа земя и притича зад един жив плет.

Чу стъпки и гласове. Този на Баяз и този на Юлвей, разговаряха. Ама и тези проклети магуси, обичаха да чешат усти.

— Сулфур? — разнесе се над вятъра гласът на Юлвей. — Все още ли е с теб?

— Защо не?

— Учението му пое… в опасна посока. Казах ти го, братко.

— Е, и? Калул не е толкова придирчив към служителите си…

Двамата се отдалечиха и Феро трябваше да притича наведена покрай живия плет, за да не изостава и да продължи да слуша.

— … не ми харесва тази работа — казваше сега Юлвей — с приемането на форми и заемането на чужди кожи. Прокълнато учение е това. Знаеш какво мислеше Ювенс по този въпрос…

— Нямам време да мисля за чувствата на човек, който от векове е в гроба. Няма Трети закон, Юлвей.

— А може би трябва да има. Кражбата на лица… коварният номер на Глъстрод и слугите му с дяволска кръв. Сили, заети от Другата страна…

— Трябва да използваме такива оръжия и средства, с каквито разполагаме. Не съм голям почитател на Мамун, но той е прав. Наричат ги Стоте думи, защото са сто. А ние сме двама и времето не е било много благосклонно и към двама ни.

— Защо тогава чакат?

— Познаваш Калул, братко. Винаги е предпазлив, бдителен, не бърза. Няма да рискува децата си, докато не стане наложително…

Феро надзърна през оголелите клони на живия плет и видя тримата да минават покрай стражите на портата на двореца. Изчака да се скрият, изправи се и ги последва с уверена крачка, изпънала рамене и вдигнала високо глава, сякаш отиваше някъде по важна работа. Усети върху себе си изпитателните погледи на войниците, но те вече бяха свикнали да я виждат да влиза и излиза. Като никога, не опитаха да я заговарят.

Последва двамата магуси и чирака през целия им път покрай сгради, статуи и притъмнели градини. Внимаваше да стои на разстояние, мотаеше се покрай входове, дървета, криеше се зад малкото минувачи по криволичещите улици. На няколко пъти, над покривите по площадите или в края на тесните улички, забеляза извисяващата се грамада на Кулата на Създателя. В началото замъглена и сива през пелената на дъжда, с всяка следваща крачка — все по-тъмна, по-масивна и ясно очертана на фона на небето.

Тримата я отведоха до порутена сграда, над чийто хлътнал покрив се издигаха ронещи се кули. Феро приклекна зад един ъгъл и зачака, докато Баяз почука с жезъла си на една разнебитена врата.

— Радвам се, че не откри Семето, братко — каза Юлвей, докато стояха пред вратата. — Това нещо е по-добре да остане погребано завинаги.

— Чудя се дали все още ще мислиш така, когато Стоте думи нахлуят с писъци по улиците на Агрионт?

— Бог ще ми прости. Има по-страшни неща от Калул и ядачите му.

Феро стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите. Зад един мръсен прозорец стоеше фигура и надничаше към Баяз и Юлвей. Висока, слаба фигура, с къса коса и черна маска на лицето. Жената, която преди време преследва нея и Деветопръстия из Адуа. Ръката й инстинктивно се стрелна към дръжката на сабята в колана и тогава осъзна, че я беше оставила на масата в двореца. Прокле се наум. Прав беше Деветопръстия, един нож в повече никога не е излишен.