Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Тя го изгледа замислено.

— Как го правиш?

— Кое?

— Това, да не спираш да опитваш.

Джизал си позволи лека усмивка.

— Мислех, че ако не друго, поне настоятелността ми може да те впечатли. — Тя не се усмихна, но Джизал долови едва забележимо омекване в твърдото й изражение. Не смееше да се надява дори, че най-накрая кралицата може да позатопли хладното си отношение към него, но беше готов да се вкопчи във всяка прашинка надежда. В последно време надеждите бяха истинска рядкост. Наведе се към нея и я погледна настоятелно в очите. — Съвсем ясно ми даде да разбера колко ниско е мнението ти за мен, но аз не те виня за това. Повярвай ми, аз самият нямам много високо мнение за себе си. Но се опитвам… с всички сили да бъда по-добър човек.

Едното ъгълче на устните на Терез се повдигна в тъжна, но все пак усмивка. За най-голяма негова изненада, тя се пресегна и постави нежно ръка на бузата му. Гърлото му се стегна, усети как кожата му изтръпва под пръстите й.

— Как не разбираш, че аз те ненавиждам? — попита тя и Джизал усети как го сковава студ. — Ненавиждам външния ти вид, докосването ти, гласа ти. Мразя това място и всички в него. Колкото по-скоро гуркулите го изгорят до основи, толкова по-добре за мен. — Тя свали ръка, обърна се бавно към прозореца и бледата му светлина попадна върху перфектния й профил.

— Мисля, че довечера ще спя другаде. — Джизал бавно се изправи. — Тази стая е прекалено студена.

— Най-после.

Какво ужасно проклятие е да получиш всичко, за което някога си мечтал. Когато блясъкът от сънищата ти се окаже просто лъскава дрънкулка, оставаш без нищо, дори без мечти. Всичко, за което Джизал беше мечтал — власт, слава, величие — се оказа само прах. Сега единственото, което искаше, бе живота си от преди да се изпълнят мечтите му. Но връщане назад нямаше. По никакъв начин.

Нямаше какво повече да каже. Обърна се сковано и затътри крака към вратата.

След края на битката, ако си още жив, копаеш. Копаеш гробовете на мъртвите другари. Последен израз на уважение, колкото и малко от него да изпитваш. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.

След края на тази битка щеше да падне доста копане. И от двете страни.

Вече дванайсет дни, откакто от небето заваля огън. Откакто божият гняв се изсипа върху самодоволните бели и почерни хубавия им град. Дванайсет дни от началото на клането — на стената, по улиците, в къщите. Дванайсет дни, под бледото слънце, под проливен дъжд, в задушливия дим, и дванайсет нощи, на светлината на огньовете, Феро беше и разгара на битката.

Подметките на ботушите й шляпаха по гладките лъскави плочи на пода и оставяха кални петна по безупречно чистия коридор. Пепел. Двата квартала, в които се водеха сраженията, бяха потънали в нея. Беше се смесила със ситния дъждец и станала на гъста като черно лепило каша. Все още незасегнатите сгради, овъглените скелети на изгорелите, хората, които убиваха, и онези, които умираха, всички бяха покрити с нея. Навъсените стражи и боязливите слуги изгледаха начумерено и нея, и калните й стъпки, но както преди, така и сега Феро не я беше грижа за мнението им. Скоро щяха да се сдобият с много повече сажди, отколкото можеха да понесат. Ако гуркулите успееха с начинанието си, от цялото това място щяха да останат само сажди и пепел.

И както изглеждаше, натам отиваха нещата. Всеки ден, всяка нощ, независимо от усилията на защитниците, независимо от броя на труповете, които оставяха сред руините, войските на императора навлизаха все по-дълбоко в града.

Към Агрионт.

Когато влезе в просторната зала, завари Юлвей седнал отпуснато в едно кресло, с увесени тънки, покрити с гривни ръце. От спокойствието, което винаги го обгръщаше като старо одеяло, не беше останала следа. Изглеждаше силно обезпокоен, съсипан, с дълбоко хлътнали очи. През последните няколко дни Феро беше свикнала да вижда все повече хора с подобен вид.

— Феро Малджин, връщаш се от фронта, а? Винаги съм казвал, че ако ти падне възможност, ще избиеш целия свят. Ето я и твоята възможност. Харесва ли ти войната, Феро?

— И още как. — Тя хвърли лъка си и той изтрака по полирания плот на масата. Извади сабята от колана си и изхлузи колчана със стрелите през рамо. Бяха й останали съвсем малко стрели. Повечето бяха останали да стърчат от труповете на гуркулски войници в черните руини на покрайнините на града.