Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— О, не берете грижа за моята градина, Ваша чест. — Глокта дари върховния правозащитник с най-противната си усмивка. — Вече съм наточил градинарските си инструменти.

Адуа гореше.

Двата най-западни квартала — Три ферми, в югоизточния край на града, и Арките, на север от него — бяха белязани с черните рани на пожарите. На места все още се виеха черни, осветени в оранжево отдолу стълбове дим. Издигаха се високо и се разстилаха като мазни петна в небето, а после западният вятър ги отнасяше със себе си и ги хвърляше като мръсна пелена върху залязващото слънце.

Облегнат на изтръпналите си върху парапета на Кулата на веригите юмруци, Джизал наблюдаваше всичко това и мълчеше. Вятърът бучеше в ушите му. Тук горе почти не достигаха звуци от града, само от време на време по някой далечен намек за битката в покрайнините. Бойни викове или писъците на ранените. Или просто крясък на морска птица, зареяна високо в небето. В моментен пристъп на меланхолия му се прищя и той да е птица. Да полети от кулата високо над гуркулските легиони и да се махне от този кошмар. Но бягството нямаше да е толкова лесно.

— Стената на Касамир беше пробита преди три дни — обясняваше монотонно маршал Варуз. — Отбихме първите две нападения и успяхме да задържим Три ферми за през нощта. Но на следващия ден имаше нов пробив, а след него още един. Този проклет гърмящ прах промени всички правила. Стена, която може да издържи седмици, а те я пробиват само за час.

— Калул от край време обичаше да се заиграва с праховете и бутилките си — промърмори унило Баяз.

— Миналата нощ завзеха Три ферми и атакуваха портите към Арките. Оттогава цялата западна част на града е едно огромно бойно поле. — Таверната, в която Джизал беше празнувал победата си над Филио в Турнира, се намираше точно в този квартал. Същата таверна, в която беше седял с Уест, Яленхорм, Каспа и Бринт, преди тяхното потегляне за Англанд и неговото — за Старата империя. Дали и тя в момента гореше? Или вече е останал само овъгленият й скелет?

— Денем водим боеве по улиците. Нощем правим изненадващи нападения на позициите им. Нито крачка земя не преминава в ръцете на врага, преди да бъде напоена с гуркулска кръв. — Вероятно Варуз се надяваше думите му да прозвучат окуражително, но единственото, което постигнаха у Джизал, бе, че от тях му прималя. Улиците на столицата му — напоени с кръв, без значение чия, не това бяха очакванията за бъдещето му като крал на Съюза. — Стената на Арнолт засега е непокътната, въпреки че в централната част на града горят пожари. Миналата нощ пламъците почти достигнаха Четирите ъгъла, но за късмет дъждът ги потуши, поне засега. Бием се за всяка улица, за всяка къща и за всяка стая. Точно както казахте, Ваше величество.

— Добре — успя да изрече дрезгаво Джизал, но думата почти го задави.

Когато така нехайно отхвърли предложенията на генерал Малзагурт, не беше сигурен какво точно да очаква. В смътните си представи очакваше някой скоро да се притече на помощ. Разчиташе, че някое чудо, нечий неочакван героизъм ще реши проблема. Но ето че обсадата продължаваше, а избавлението така и не идваше. Сигурно някъде там сред дима имаше героизъм. Войници, които влачат ранени другари през димната завеса. Сестри, които шият рани на светлината на свещ. Хора, които се втурваха в горящи къщи и измъкваха навън задавени от пушека деца. Дребен, незначителен и безславен героизъм, който с нищо нямаше да повлияе на хода на събитията.

— Всички тези кораби в залива наши ли са? — попита тихо с тон, от който ставаше ясно, че се страхува от отговора.

— Де да бяха, Ваше Величество. Никога не съм очаквал, че един ден ще кажа това, но те ни превъзхождат по море. Никога не сме виждали толкова много кораби. Дори и повечето от нашите да не бяха заети с превозването на армията от Англанд, не мисля, че щяха да се справят с тях. При това положение хората ни ще трябва да акостират извън града. Това е сериозен проблем, но може да стане още по-зле. Доковете са ни слабо място. Рано или късно, ще опитат да вкарат войска оттам.

Джизал погледна притеснено към водата. Армии от гуркули се изсипват на брега в самото сърце на града. Централната улица тръгва от доковете, пресича центъра на града и стига до Агрионт. Подканващо широк булевард, по който спокойно да прекараш цял легион, и то за нула време. Затвори очи и опита да успокои дишането си.

Преди пристигането на гуркулите мненията на съветниците му валяха като порой. Сега, когато наистина се нуждаеше от съветите им, пороят внезапно беше секнал. Сълт почти не се появяваше на срещите на Висшия съвет, а когато го правеше, просто седеше и гледаше свирепо Маровия. Върховният правозащитник от своя страна не допринасяше с друго освен с непрестанното си вайкане за тежкото положение, в което се намираха. Дори иначе дълбокият извор на мъдрости от историята на Баяз беше пресъхнал. Джизал беше оставен да носи сам отговорността на раменете си и той установи, че тя доста тежеше. Предполагаше, че въпреки това е в доста по-завидно положение от ранените, бездомните или убитите, но не намираше голямо успокоение от мисълта.