Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Продължи да куца с наведена глава. Той лично не беше загубил сън заради продължаващите вече седмица, разтърсващи града нощни експлозии. Прекалено зает съм да не мога да спя от мисли — препускат в главата ми, въртят се в кръг като котка в чувал, но не намират никакъв изход от положението. Пък и свикнах с експлозиите по време на ваканцията ми в прелестния Дагоска. Него повече го тревожеше пронизващата болка в таза и гръбнака.

Ама че наглост! Кой би се осмелил да предположи, че един ден гуркулски ботуш ще тъпче плодородните полета на Мидърланд? Че по приказната й провинция и заспали селца ще танцуват пламъци? Кой би предположил, че процъфтяващият Адуа ще се превърне от райски кът в кръг от ада? Усети, че се усмихва. Добре дошли на всички! Добре дошли! Аз отдавна съм тук. Колко мило, че най-накрая решихте да се присъедините.

Чу зад себе си тежките стъпки на облечени в брони войници, но се забави прекалено много с отстъпването от пътя им. Изблъскаха го грубо върху тревната площ покрай стената, лявата му подметка се хлъзна в калта и поредният спазъм го прониза в крака. Колоната от тичащи войници го отмина безцеремонно и той я изгледа със сгърчено от болка лице. Хората вече нямат страх от Инквизицията. Прекалено изплашени са от гуркулите, за да се боят от друго. Примижа, дръпна се от стената и изруга. Изпъна врат и продължи да куца.

Тъмният силует на върховен правозащитник Маровия стоеше пред най-големия от прозорците в просторния му кабинет. Всичките прозорци гледаха на запад. Посоката на гуркулските атаки. Над покривите в далечината се виеха стълбове черен дим и хвърляха тъмен покров над града, засенчвайки и бездруго мрачното есенно небе. Още с първата стъпка на Глокта по тъмното дърво на пода, Маровия се извърна към него и сбръчканото му лице се разтегли в приветлива усмивка.

— А, началник Глокта! Нямате представа как се зарадвах, когато ми съобщиха за пристигането ви! Липсвахте ми след последната ви визита. Толкова ми харесва… директния ви стил. И истински се възхищавам на… отдадеността ви на работата. — Махна небрежно към прозореца. — Трябва да призная, че правосъдието замира напълно по време на война. Но виждам, че дори с гуркулите на портата, благородното дело на Инквизицията няма почивка. Предполагам, отново идвате по заръка ни Негово високопреосвещенство?

Глокта се замисли. Забравил съм как става. А трябва да обърна сакатия си гръб на Инквизицията. Как ще ме нарече Сълт? Предател? Не се съмнявам, че и по-лоши определения ще измисли. Но все пак лоялността на всеки е първо към самия себе си. Направих колкото жертви успях.

— Не, Ваша чест. Днес представлявам единствено Санд дан Глокта. — Докуца до първия изпречил се пред очите му стол, издърпа го изпод масата и без да чака покана, се свлече на него. Нямам вече сили за любезности. — Откровено казано, нуждая се от помощта ви. Откровено казано, вие сте последната ми надежда.

— Моята помощ? Безсъмнено не ви липсват влиятелни приятели, нали?

— Горчивият ми опит показва, че влиятелните не могат да си позволят приятели.

— За беда, напълно сте прав. Човек не може да стигне до моя пост, че дори и до вашия, без да е наясно, че в края на краищата е съвсем сам. — Маровия се усмихна миловидно и седна в собственото си кресло. Защо все пак се чувствам обезпокоен. Защо така си мисля, че усмивката ти е толкова смъртоносна, колкото и навъсеното изражение на Сълт? — Нашите приятели са просто хора, които са ни от полза. И в този ред на мисли, с какво мога да съм ви от помощ? И не на последно място, какво ще получа от вас в замяна?

— Това ще отнеме малко време. — Примижа от болка и изпъна крак под масата. — Мога ли да бъда напълно откровен с вас, Ваша чест?

Маровия погали замислено брадата си.

— Истината е много ценна и рядка придобивка в днешно време. Изумен съм, че човек с вашия опит е готов да я предостави просто ей така. Особено на някой, да си го кажем направо, от другата страна на барикадата.

— Преди време някой ми каза, че когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода от който ти предложи и колкото ти дава.

— Значи сте се загубили? Говорете направо, началник, пък ще видим какво мога да отделя от манерката си.

Далеч от директната подкрепа, но май това е най-доброто, на което мога да разчитам от човек, който доскоро бе най-върлият ми враг. Е… ето го и моето самопризнание.

Глокта разрови спомените си от последните няколко години. И каква гнусна, срамна и грозна картина са те. Откъде да започна?