Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Джизал сбърчи замислено чело. Вярно, до гуша му беше дошло Баяз непрекъснато да му нарежда, но нали именно това дърто копеле беше изиграло основна роля в издигането му до престола. Беше му дошло до гуша и от тоталното пренебрежение на Терез, но тя поне беше негова жена. Не на последно място, търпението му беше почти напълно изчерпано. Просто не можеше да си представи, че ще допусне да го притискат някакъв гуркулски генерал и проклетият му свещеник.

— Отхвърлям предложенията ви! — подвикна небрежно от стената. — Всичките, категорично. Не ми е присъщо да се отказвам от съветниците си, да предавам градовете си, нито суверенитета си, просто защото някой така иска. Още повече, когато този някой са тълпа нахални и безмозъчни гуркулски псета. Тук не е Гуркул, генерале. Тук арогантността ви излага повече и от този смехотворен шлем. Подозирам, че ще получите един труден урок, преди да напуснете тези брегове. И още нещо, преди да ви кажа да се пръждосвате от портата ми, най-горещо ви препоръчвам да се покриете някъде с вашия свещеник и да се оправите един друг. И кой знае? Може пък да убедите великия Утман-ул-Дощ, че защо не и вездесъщия Пророк Калул, да се присъединят към малката ви заигравка!

Генерал Малзагурт свъси вежди. Размени набързо няколко думи с един от придружителите си, очевидно не беше успял да вникне напълно в отговора на Джизал. Когато всичко му бе надлежно обяснено, махна гневно с ръка и изкрещя някаква заповед на кантикски. Между пръснатите пред стената на Касамир постройки започнаха да притичват войници с горящи факли в ръце. Генералът хвърли последен поглед към стената над портата.

— Проклети бели! — озъби се. — Животни! — Бясно дръпна юздите и полетя в галоп, последван от свитата си.

Свещеникът Мамун остана за момент пред стената и красивото му лице придоби натъжен вид.

— Така да бъде. Ще сложим броните. Дано Бог ти прости, Баяз.

— Ти имаш повече нужда от прошката му, Мамун! Моли се за себе си!

— Правя го. Всеки ден. Но през целия си дълъг живот не съм забелязал Бог да е склонен на прошки. — Той обърна коня си и препусна бавно към гуркулските редици. Огнените езици вече облизваха гладно стените на изоставените сгради около него.

Джизал въздъхна дълбоко и погледна отново към прииждащите през полето войници. Проклетата му уста, във всякакви неприятности го забъркваше. Но вече беше късно да си променя решението. Усети на рамото си бащински поставената ръка на Баяз. Същата тази напътстваща ръка, от чийто допир му беше дошло до гуша през последните седмици. Наложи се да стисне силно зъби, за да се удържи да не се отърси гневно от нея.

— Трябва да говориш пред хората — каза магусът.

— Моля?

— Правилните думи могат да променят всичко. Харод Велики можеше да държи реч във всеки един момент, без никаква подготовка. Разказвах ли ти за онзи случай, в който…

— Много добре! — сряза го Джизал. — Тръгвам.

Прекоси пътеката към отсрещния парапет с цялата увереност и ентусиазъм на осъдения, тръгнал към ешафода. Многообразната тълпа беше пръсната в подножието на стената. Не можеше да спре да чопли нещо по катарамата на колана си. Неизвестно защо, го споходи мисълта за това, как панталоните му се свличат и падат пред всички тези хора. Смехотворно. Покашля се. Някой го забеляза на парапета и посочи нагоре.

— Кралят!

— Крал Джизал!

— Кралят ще говори!

Тълпата оживя и се стече по-близо до портата, море от обнадеждени, изплашени, изтерзани лица. Постепенно шумът замря и на площада настана пълна тишина.

— Приятели… сънародници… поданици! — Гласът му се понесе звънко, уверен и авторитетен. Добро начало, доста… ораторско. — Врагът ни е многоброен… неизброим… — Прокле се наум. Подобни думи със сигурност нямаше да вдъхнат кураж на народа. — Но аз ви приканвам да не падате духом! Защитата ни е силна! — Стовари длан по каменния парапет. — Смелостта ни е непоклатима! — Удари с юмрук по лъскавия нагръдник на бронята си. — Ние няма да отстъпим! — А, така е по-добре. Май имаше вроден ораторски талант. Тълпата откликваше на думите му, усещаше го. — И няма да се наложи да се отбраняваме вечно! В този един момент лорд-маршал Уест пътува с армията към Адуа…

— Кога ще пристигне? — извика някой. Из тълпата се понесе ропот.

— Ъ… — хванат натясно, Джизал отчаяно погледна към Баяз, — ъ…

— Кога? Кога ще се върне армията?

Първия магус изсъска нещо на Глокта и той моментално даде знак на някой на площада.