Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

За това изправи гръб, вдигна колкото гордо можа белязаната си брадичка и отметна решително извезаното си със злато наметало. Сложил ръка върху инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на сабята и тръгна с наперената походка, която доскоро така добре му се удаваше. С всяка крачка се надяваше, че никой няма да прозре огромната празнина в очите му, запълнена със страх и неувереност. Докато минаваше покрай тях, следван неотлъчно от Варуз и Баяз, хората зашепнаха. Някои понечваха да се поклонят, но други не си направиха труда.

— Кралят!

— Мислех, че е по-висок…

— Джизал Копелето. — Той извърна рязко глава по посока на гласа, но в тази тълпа нямаше начин да разбере кой какво казваше.

— Това е Лутар!

— Да живее Негово величество! — извика някой и тълпата зашумя апатично.

— Оттук — каза един блед офицер пред портата и посочи с жест към стълбището. Джизал се заизкачва енергично, като вземаше стъпалата по две наведнъж. Излезе на покрива на караулното помещение над портата и закова на място. Устните му се изкривиха от отвращение. Превит над бастуна, с противна беззъба усмивка, срещу него стоеше старият му познайник началник Глокта.

— Ваше Величество — каза ехидно мъчителят с натежал от ирония тон. — Каква невероятна чест. — Посочи с бастуна си към парапета. — Гуркулите са ето там.

Джизал тъкмо скалъпваше една хаплива забележка, когато очите му неволно проследиха посоката, в която сочеше бастунът на Глокта. Примигна и лицето му се скова от ужас. Подмина сакатия, без да продума. Долната му челюст бавно тръгна надолу, но той не намери сили да затвори уста.

— Врагът — процеди през зъби Варуз. Джизал се замисли какво би казал Логън Деветопръстия пред тази гледка.

— Мамка му.

Гуркулските войници прииждаха с хиляди по черните пътища, през полетата и нивите, през синорите между тях, през малкото горички насред равното поле, през фермите и селцата пред градските стени. Каменният път за Келн, който се виеше на юг през равнината, приличаше на придошла река от маршируващи войници. Потоп от гуркули, който се разстилаше плавно покрай стените и ги обграждаше в плътен обръч от плът, стомана и дърво. Над врящите тълпи се издигаха високи знамена и златните им символи блестяха на светлината на бледото есенно слънце. Знамената на имперските легиони. Без да се вглежда, Джизал преброи десет.

— Сериозна численост — каза Баяз, омаловажавайки десетократно действителността.

— Гуркулите не обичат да пътуват поединично — ухили се Глокта.

Палисадата, за която беше споменал Варуз, вече се издигаше в равнината — тъмна виеща се линия през калните полета, на няколкостотин крачки от стената, с плитък ров отпред. Предостатъчно препятствие за евентуален опит за доставка на продоволствие или подкрепления. Отвъд палисадата вече бяха започнали да се оформят няколко лагера; огромни квадрати от старателно подредени бели палатки и над няколко вече се издигаха стълбове черен дим от огньовете за готвене или ковачниците. В цялата тази подредба имаше някакъв тревожен намек за постоянно присъствие. Адуа може и все още да бе в ръцете на Съюза, но дори и най-патриотично настроеният лъжец не можеше да каже с ръка на сърцето, че същото се отнася за земята около столицата.

— Няма как да не им признаеш, че ги бива в организацията — отбеляза мрачно Варуз.

— Да… организацията… — Изненадващо, гласът на Джизал беше загубил всякаква сила и проскърцваше едва, като старо дюшеме. Да си придадеше смел вид пред подобна гледка, щеше да е признак на лудост, не на кураж.

От гуркулските редици излезе група от дузина конници и препусна в тръс през равнината. Над главите им се развяваха знамена — две от жълто-червена коприна, с извезани със златен конец кантикски символи. Третото беше бяло и толкова малко, че човек спокойно можеше да не го забележи.

— Преговори — изръмжа Баяз и поклати бавно глава. — Чисто и просто извинение за стари глупаци, които се опияняват от собствените си гласове, да почешат езици за справедливост и разум преди началото на касапницата.

— Предполагам, че в областта на старите глупаци, които се опияняват от собствените си гласове, си направо ненадминат. — Това си мислеше Джизал, докато наблюдаваше приближаването на гуркулските преговарящи, но го запази за себе си. Най-отпред яздеше висок мъж с лъскави брони и островръх шлем, по които блестеше златна инкрустация. Надменността, с която седеше на седлото, дори от това разстояние, говореше недвусмислено за висок команден пост.