Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Генерал Малзагурт — намръщи се Варуз.

— Познавате ли го?

— Командваше гуркулската армия по време на последната война. Прекарахме месеци наред вкопчени един в друг на бойното поле. Преговаряли сме многократно. Коварен противник.

— Но все пак го надвихте, нали?

— В крайна сметка, да, Ваше Величество. — В погледа на Варуз нямаше следа от радост. — Но тогава разполагах с армия.

Гуркулският главнокомандващ поведе групата си с тропот на копита по павирания път между изоставените постройки пред стената на Касамир. Поставил небрежно ръка на хълбока си, дръпна рязко юздите и спря пред портата. Вдигна гордо глава.

— Аз съм генерал Малзагурт — провикна се нагоре със силен кантикски акцент, — представител на Негово великолепие Утман-ул-Дощ, император на Гуркул.

— Аз съм крал Джизал I.

— Разбира се. Копелето.

— Точно така. Копелето. — Джизал реши, че нямаше смисъл да отрича очевидното. — Защо не влезете, генерале? Да поговорим лице в лице, като цивилизовани хора?

Погледът на генерала прескочи за миг върху Глокта.

— Ще трябва да ме извините, но отношението на управлението ви към невъоръжените емисари на императора невинаги е… цивилизовано. Мисля да остана извън стените. Засега.

— Ваша работа. Мисля, че се познавате с лорд-маршал Варуз?

— Разбира се. Сякаш мина цяла вечност от последната ни битка в сухата пустош. Ще ми се да кажа, че ми липсваше… но това ще е лъжа. Как сте, стари мой приятелю и враг?

— Много добре, благодаря — изръмжа Варуз.

— Предвид обстоятелствата, естествено. — Малзагурт посочи към огромното човешко множество в равнината. — Не мисля, че познавам другия…

— Това е Баяз. Първия магус. — Гласът беше мек, спокоен. Дойде от един от придружителите на Малзагурт. Мъжът беше облечен изцяло в бяло и нещо в дрехите му напомняше за тези на свещеник. Беше на годните на Джизал, много красив, с мургаво лице и идеално гладка кожа. Не носеше брони, нито оръжие. По непретенциозните му дрехи нямаше никаква украса и яздеше върху най-обикновено седло. Но въпреки това останалите в групата, дори самият генерал Малзагурт, го гледаха с особено уважение. Дори със страх.

— А — генералът поглади замислено късата си сива брада, без да откъсва поглед от Баяз, — това значи е Първия магус.

— Той е — отвърна младият мъж. — Много време мина, а, Баяз?

— Но не достатъчно, Мамун, коварна змия такава! — Баяз стисна парапета с изкривено от злоба лице. В последно време Първия магус така добре се беше вживял в ролята на добрия стар чичо, че Джизал беше забравил колко ужасяващ беше гневът му, а също как внезапно се разпалваше. Той отстъпи боязливо настрани и почти вдигна ръка пред лицето си. Знаменосците и придружителите на генерала изкривиха ужасени лица, един дори се наведе и повърна от седлото. Дори Малзагурт изгуби сериозна доза от героичната си осанка.

Но Мамун остана напълно спокоен и равнодушен.

— Някои от братята ми помислиха, че ще избягаш — каза той, — но аз знаех, че няма да го направиш. Калул винаги казваше, че онова, което ще те довърши, е гордостта ти, и ето, оказа се прав. Странно, като се замисля, как навремето те смятах за велик човек. Изглеждаш остарял, Баяз. Стопил си се.

— Нещата изглеждат по-малки, когато са високо над главата ти! — изръмжа Първия магус. Натисна силно жезъла си към каменния под и гласът му стана ужасяващо заплашителен. — Ела по-близо, ядачо, и докато гориш, може да ми кажеш пак колко съм се стопил!

— Имаше времена, когато можеше да ме смажеш с една дума, така беше. Но сега думите ти са само въздух. С годините силите са те напуснали, а моите никога досега не са били повече. Водя със себе си стотици братя и сестри. А какви съюзници имаш ти, Баяз? — Той обходи бойниците на стената с подигравателна усмивка. — Точно такива, каквито заслужаваш.

— Може би все още имам съюзници, които ще те изненадат.

— Съмнявам се. Много отдавна Калул ми разказа за това, какъв ще бъде отчаяният ти ход, последната ти надежда. Оказа се прав, както винаги. Ти отиде до Края на Света в преследване на сенки. Доста тъмни сенки за човек, който нарича себе си праведен. Знам, че си се провалил. — Мамун се усмихна и в устата му блеснаха два реда перфектни бели зъби. — Семето е вече история, от много отдавна. Погребано на хиляди левги в тъмната земя. Потъна под водите на бездънен океан. А с него потънаха и надеждите ти. Сега ти остава само едно. Ще дойдеш ли доброволно, за да бъдеш съден от Калул за предателството си? Или искаш да влезем в града и да те измъкнем насила?