Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Скоро! — продължи Джизал. — Можете да ми вярвате! — Проклет да е Баяз, това беше една много лоша идея. Джизал беше последният човек, който ще знае как се повдига духът на простолюдието.

— Какво ще стане с децата ни? С домовете ни? Твоята къща ще изгори ли? Кажи де! — От тълпата се разнесоха още сърдити подвиквания.

— Не се страхувайте! Умолявам ви… моля… — Проклятие! Той не може да моли, той е кралят! — Армията пътува насам! — Забеляза облечени в черно фигури да се промъкват през тълпата. Практици от Инквизицията. За негово облекчение, насочиха се право към мястото, откъдето най-вероятно идваха недоволните викове. — Тръгват от Англанд! Всеки един момент ще са тук и тогава ще дадем един добър урок на гуркулските псета…

— Кога? Кога ще… — Над главите на хората се издигнаха черни палки, стовариха се сред човешкото множество и въпросът беше удавен в остър писък.

Джизал повиши глас в опит да го надвика:

— А дотогава, ще позволим ли на гуркулската паплач да тъпче нивите ни? Ще ги оставим ли безнаказано да газят бащината земя?

— Не! — изкрещя някой, за огромно облекчение на Джизал.

— Не! Ще покажем на кантикските роби как се бият свободните граждани на Съюза! — Чуха се няколко недотам ентусиазирани викове. — Ще се бием смело като лъвове! Ще бъдем свирепи като тигри! — Джизал започваше да набира скорост и думите се лееха с лекота от устата му, сякаш наистина си вярваше. А може би беше точно така. — Ще се бием както по времето на Харод! На Арнолт! На Касамир! — Надигна се вълна от одобрителни крясъци. — И няма да спрем, докато не изтикаме гуркулските демони отвъд Кръгло море! Няма да има преговори!

— Никакви преговори! — извиси се нечий вик.

— Проклети гуркули!

— Ще отстояваме докрай! — извика Джизал и удари с юмрук по парапета. — Ще се бием за всяка улица! За всяка къща! За всяка стая!

— За всяка къща! — изкрещя някой като обезумял и тълпата избухна в одобрителни аплодисменти.

Уловил верния момент, Джизал извади сабята си и острието иззвънтя подобаващо силно. Вдигна я високо над главата си.

— За мен ще е чест да държа оръжие редом с вас! Ще се бием като един! В името на Съюза! Всеки мъж… всяка жена… герой!

Площадът се огласи от оглушителен рев. Джизал размаха сабя и тълпата се разлюля като море, когато оръжията им бяха вдигнати високо, ударени в металните нагръдници или стоварени в каменната настилка на площада. Джизал се усмихна широко. Хората го обичаха и бяха готови да се бият за него. Заедно щяха да успеят, усещаше го. Беше взел правилното решение.

— Добра работа — прошепна в ухото му Баяз. — Чудесно…

Търпението на Джизал се беше изчерпало докрай. Изправи се срещу Първия магус с изкривена уста и оголени зъби.

— Знам как се справих! Нямам нужда от непрекъснатото ти…

— Ваше Величество. — Беше пискливият глас на Горст.

— Как смееш да ме прекъсваш? Мамка му, какво…

Тирадата му бе прекъсната от огнено кълбо в края на полезрението му и последвалата го след секунда оглушителна експлозия. Обърна рязко глава и видя над покривите, някъде отдясно, да се издигат огромни пламъци. Като един, всички на площада ахнаха от изненада и през тълпата премина нервно раздвижване.

— Обстрелът на гуркулите започна — каза Варуз.

От линиите на гуркулите в бледосиньото небе плъзна огнена диря. Джизал проследи с отворена уста полета на ярката светлина, докато не се стовари върху града. Този път попадението беше отляво и над покривите се издигна второ огнено кълбо. Ужасяващият гръм достигна ушите му.

От площада се разнесоха викове. Заповеди вероятно, или просто панически крясъци. Изведнъж цялото човешко множество се раздвижи. Хората хукнаха към стената, към домовете си, или просто нанякъде. Настана истински хаос от преплетени тела и оръжия.

— Вода! — извика някой.

— Пожар!

— Ваше Величество. — Горст поведе Джизал обратно към стълбището. — Трябва незабавно да се върнете в Агрионт.

Джизал подскочи при поредната експлозия, този път дошла съвсем отблизо. Над града вече се издигаха няколко черни стълба дим.

— Да — промърмори и се остави да го поведат. Осъзна, че още държеше извадената си сабя, и някак виновно я прибра в ножницата. — Да, разбира се.

Безстрашието, както някога беше казал Логън Деветопръстия, е за глупаците.

Глокта се тресеше от смях. Пресипналото хъхрене на гърдите му клокочеше през дупките между зъбите, твърдият стол скърцаше под кльощавия му задник. Давичкането и хлипането му отекваха в мрачната всекидневна. Донякъде смехът му звучеше точно като плач. И може би в малка степен е точно това.