Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Всяко разтърсване на усуканите му рамене забиваше пирони в скования му врат. Всяко надигане на гърдите му изпращаше огнени кълба от болка, чак до върха на пръстите на краката, или поне до онези, които бяха благоволили да му оставят гуркулите. Смееше се, умираше от болка, но тя само го караше да се смее още повече. Ама че ирония! Кискам се от безнадеждност. Хиля се от отчаяние.

От устата му излязоха мехури слюнка и той изскимтя продължително. Като предсмъртно хъркане, но без всичкото достойнство на смъртта. Преглътна и изтри насълзените си очи. От години не съм се смял така. Със сигурност, отпреди гуркулските мъчители да си свършат работата. Но въпреки това не ми е никакъв проблем да спра. В края на краищата нищо вече не е така забавно като преди, нали? Вдигна писмото и го прочете отново.

Началник Глокта,

Моите началници от банкова къща „Валинт и Балк“ са искрено разочаровани от напредъка ви. Мина доста време от срещата ни, на която лично ви помолих да ни информирате за плановете и намеренията на архилектор Сълт. В частност за причината зад живия му интерес към Университета. Оттогава не сме получили никакви сведения от вас.

Възможно е да сте останали с впечатлението, че неочакваната поява на гуркулите пред стените на града променя очакванията на началниците ми към вас.

Това съвсем не е така. По никакъв начин, независимо от обстоятелствата.

Очакваме да получим сведенията ви до края на седмицата, в противен случай Негово високопреосвещенство ще бъде информиран за измяната ви.

Не мисля, че е нужно да ви напомням да унищожите това писмо след като го прочетете.

С провиснала беззъба уста, Глокта се вгледа в листа хартия на светлината на единствената свещ на масата. За това ли прекарах месеци в агония в тъмнина под императорския дворец? За това ли изтезавах наред и затрих безмилостно Текстилната гилдия? За това ли оставих кървава диря в Дагоска? За да прекарам последните си дни в унижение, хванат в капана на сърдит бюрократ и банка, пълна с коварни мошеници? При цялото ми влачене по корем, лъгане, долни сделки и болка. Всичките трупове, които оставих след себе си… за това?

Тялото му се разтърси от нов прилив на смях, изкриви се още повече и гърбът му заблъска в облегалката на стола. О, нямат равни, Негово високопреосвещенство и проклетите банкери! Дори докато градът около тях гори, игричките им не спират нито за секунда. Игрички, които ще костват живота на горкия сакат началник Глокта, който просто се опитваше да си върши работата както трябва. Смехът при последната мисъл така го разтресе, че от носа му избиха сополи.

Ще е много жалко да изгоря такова невероятно забавно четиво. Може би трябва да го отнеса на архилектора. Дали и той ще види забавната му страна? Ще се посмеем ли заедно?

Пресегна се и поднесе едното ъгълче на листа към пламъка на свещта. Огънят затрептя по него, плъзна по изписаните редове и бялата хартия се сгърчи в черна пепел.

Гори, точно както всичките ми надежди, мечти и славното ми бъдеще изгоряха в императорския затвор! Гори, както Дагоска и съвсем скоро Адуа ще изгорят под гнева на императора. Гори, както ми се ще да изгоря крал Джизал Копелето и Първия магус, и архилектор Сълт, и Валинт, и Балк и целия проклет…

— Аа! — Глокта размаха пръсти във въздуха, пъхна ги в беззъбата си уста и смехът му внезапно секна. Странно. Колкото и да е привикнал на болка човек, никога не успява напълно да свикне с нея. Винаги скача като ужилен и побягва от нея. Никога не успяваме да се примирим с болката. Последното парченце от писмото продължаваше да тлее на пода. Глокта се намръщи и яростно стовари отгоре му върха на бастуна си.

Въздухът беше натежал от острата миризма на изгоряло дърво. Като хиляди прегорени вечери. Дори тук, в Агрионт, се носеше бледата сивкава пелена на дима и се сливаше със сивото на сградите в далечния край на улиците. Вече от няколко дни крайните квартали на Адуа горяха, а обстрелът на гуркулите не спираше ден и нощ. Поредната експлозия се разнесе приглушено от далечината и земята под краката на Глокта потрепери. Той вървеше задъхан, местеше сковано крак пред крак.

Хората в тясната уличка замръзнаха на място и се заоглеждаха тревожно. Малкото, извадили лошия късмет да не намерят добро извинение да побегнат от града преди пристигането на гуркулите. Онези, прекалено важни особи или прекалено нищожни хорица. И оптимистите, решили, че гуркулската обсада ще е поредното чудо за три дни — като лятната буря или късите панталони. Колко късно са осъзнали фаталната си грешка.