Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Ти уби сина ми, така си е, но аз имам още много синове. Слабите трябва да се изкореняват, нали така? Слабите и тези без късмет. Не можеш да пуснеш вълк в стадото, пък после да се вайкаш, че прегризал гърлото на някоя от овцете, нали така?

Логън го зяпна.

— Ти наистина си луд — каза.

— Може и да съм, но има къде по-лоши от мен. — Наведе се и горещият му дъх блъсна ухото на Логън. — Не аз убих момчето, нали? — Пусна Логън и го шляпна по рамото. Приятелско потупване, но без следа от приятелски чувства. — Никога повече не идвай във Височините, Кървави девет, това ще ти кажа само. Следващия път може и да не успея да те посрещна като приятел. — Обърна се и тръгна към вратата, като не спираше да поклаща един дебел показалец през рамо. — Никога повече не идвай във Височините, Кървави девет! Прекалено много те обича луната и това никак не ми допада!

Копитата на великолепния сив жребец на Джизал чаткаха по паветата. Баяз и лорд-маршал Варуз яздеха след него, а отзад ги следваше отряд рицари от дворцовата охрана, в пълно бойно снаряжение и предвождани от Горст. Имаше нещо обезпокоително в гледката — многолюдният, изпълнен с живот Адуа сега беше почти обезлюден. Сега единствените, които трябваше да се отместват от пътя на кралската процесия, бяха няколко дрипави хлапета, тревожни мъже от градската стража и хора от простолюдието, с изпълнени с подозрение очи. Повечето от гражданите, които бяха решили да останат в града, сега сигурно бяха здраво барикадирани зад вратите на спалните си. И Джизал сигурно щеше да постъпи точно като тях, ако кралица Терез не го беше изпреварила.

— Кога пристигнаха? — надвика тропота на конете Баяз.

— Авангардът им се появи преди изгрев-слънце — отвърна му Варуз. — И оттогава войските им прииждат по пътя от Келн. Влязохме в няколко сражения в заселените райони пред стената на Касамир, но нищо особено, с което да ги забавим. Вече са обкръжили наполовина града.

Джизал обърна рязко глава:

— Вече?

— Гуркулите винаги идват подготвени, Ваше Величество. — Възрастният войн смушка коня си и се изравни с Джизал. — Започнаха да изграждат палисада около Адуа. Донесли са и три огромни катапулта. От онези, които се оказаха така ефикасни в обсадата на Дагоска. До обяд ще сме обсадени отвсякъде. — Джизал преглътна тежко. Нещо в думата „обсадени“ накара гърлото му да се стегне.

Когато приближиха западната порта, преминаха в бавен ход. Каква ирония, помисли си натъжено Джизал, същата порта, през която беше влязъл триумфално, преди да бъде коронясан като върховен крал на Съюза. В сянката на стената на Касамир се беше събрала огромна тълпа, по-голяма от онази, която го приветства след така наречената му победа над въстаниците. Днес обаче настроението не беше радостно. Усмихнатите девойки се бяха сменили с начумерени мъже, а свежите цветя — с остриета. Над главите на хората, като гъста гора, бяха щръкнали всякакви „оръжия“ — дърварски брадви, вили, градинарски куки за кастрене на клони, лодкарски пръти, дори дръжки на метли със завързани на единия им край ножове.

Тук-там се виждаха малки отряди от Кралската гвардия, попълнени от плахи членове на градската стража, надути занаятчии с кожени престилки и лъскави саби и прегърбени работници с архивни арбалети и навъсени лица. Това беше военният елит, с който разполагаха. Останалата част от тълпата се състоеше от мъже и жени от всякакви възрасти, екипирани с умопомрачителна смесица от брони и оръжия. Имаше и такива с голи ръце. Беше трудно да се каже кой е войник и кой просто гражданин, ако въобще вече съществуваше разлика между двете. Погледите на всички се извърнаха към Джизал, докато премяташе елегантно крак над седлото под съпровода на дрънченето на позлатени шпори.

Когато тръгна сред хората, последван от подрънкващите брони телохранители, осъзна, че те не просто гледаха към него, те разчитаха на него.

— Това ли са защитниците на този квартал? — промърмори Джизал на Варуз, който вървеше от едната му страна.

— Част от тях, Ваше Величество, подсилени от доброволци от гражданите. Трогателна гледка.

Джизал на драго сърце би заменил трогателната тълпа с ефективна войска, но предполагаше, че от него, като водач, се очакваше във всяка ситуация да демонстрира несломим дух. Баяз нали все това повтаряше. Че трябва да изглежда двойно, не, тройно по-достоен за водач на хората си и крал на поданиците си. Особено сега, когато наскоро придобитата корона е все още доста хлъзгава в ръцете му.