Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Боя се, че метафората изгуби смисъла си.

— Или… — Арди примижа към тавана, после щракна с пръсти. — Ще използвам женски хитрини… — изпъна гръб и изпъчи гърди, — за да хвана в мрежата си трети ухажор. Дори още по-богат и влиятелен от двамата. Млад, красив и по възможност, след като ще използваме метафори, умел с шпагата. Женя се веднага за него, след което, с негова помощ, унищожавам двамата старци и ги оставям без пукнат грош и с пръст в устата. Ха! А това как ти се струва, а?

Глокта усети как окото му заиграва и го натисна с пръст. Интересно?

— Трети ухажор — промърмори. — Виж, за това въобще не се бях сетил.

Ниско долу се пенеше и бушуваше водата. Миналата нощ беше валяло като из ведро и реката беше силно придошла. Мощното течение дълбаеше неуморно в основата на скалата. Студена черна вода и бели пръски по отвесния масив. И дребни разноцветни точици — златистожълти, наситенооранжеви, огненочервени, във всички нюанси на огъня, понесени и подхвърляни безцелно, накъдето ги отнесеше течението.

Листа по водата, точно като него.

И сега течението водеше на юг. Към още битки. В които да избиват мъже, които дори не бяха чували за него. От самата мисъл му прилошаваше, но беше дал дума, а мъж, който не държи на думата си, не е никакъв мъж. И това беше научил от баща си.

Беше прекарал младежките си години, без да държи на нищо. Нито на думата си, нито на тази на баща му, нито на човешкия живот. Те не означаваха нищо за него. Всичките обещания, които бе дал на жена си и децата си, до едно изгниха неизпълнени. Беше нарушавал обещания към хората си, към приятелите, към себе си дори. Дори не помнеше колко пъти. Кървавия девет. Най-страховитият мъж в Севера. Човек прекарал дните си, вървейки в кръг от кръв. Човек, който през целия си живот беше вършил само злини. И през цялото това време вдигаше невинно рамене, хвърляше вината върху другите и си казваше, че просто няма друг избор.

Бетод вече го нямаше. Логън най-после беше получил своето отмъщение, но с това светът не стана по-добър. Светът си беше все същият, а с него и той самият. Разпери пръстите на лявата си ръка върху влажния камък — изкривени, разнебитени от десетките счупвания, с ожулени и покрити с корички кокалчета и набити с кал нащърбени нокти. Загледа се в познатото чуканче на липсващия пръст.

— Все още съм жив — прошепна с недоумение.

Пронизването в ребрата го накара да замижи и изпъшка, докато се извръщаше от прозореца на тронната зала. Залата с трона на Бетод, а сега негов. Прихна от смях, но това опъна конците по бузата му и изстреля остър спазъм през едната половина на лицето му. Закуца през широкото помещение — всяка крачка беше истинско мъчение. Ехото на влачещите му се крака отекна в гредите на тавана и се смеси с шепота на реката. През прозорците нахлуваха пълни с прашинки снопове светлина и хвърляха кръстосани светли петна по дъските на пода. Наблизо, върху издигнат подиум, стоеше столът на Скарлинг.

Залата, градът, земята наоколо, всички те се бяха променили до неузнаваемост, но според Логън самият трон беше съвсем същият, както по времето на Скарлинг. Скарлинг Качулатия, най-известният герой в Севера. Човекът, обединил клановете срещу Съюза преди толкова много години. Човекът, който само с думи и отстъпки беше обединил Севера, пък макар и само за няколко години.

Обикновен стол, за обикновен човек — масивно, непретенциозно парче дърво с олющена по ръбовете боя, излъскано от телата на Скарлинг, синовете му, внуците му и всички останали, оглавявали клана му след него. До момента, в който на портите му не потропа Кървавия девет. До момента, в който Бетод не го взе за себе си и не започна да се преструва, че е всичко онова, което някога беше Скарлинг Качулатия, само дето вместо с думи, обедини Севера с огън, стомана и страх.

— Е, хайде де. — Логън се извърна и видя Дау да стои подпрян на вратата, със скръстени на гърдите ръце. — Няма ли да седнеш в него?

Въпреки че краката му трепереха и се късаха от болка, Логън поклати глава.

— Земята винаги ми е вършела идеална работа за сядане. Не съм никакъв герой, а Скарлинг не беше крал.

— Разбирам, че си отказал да вземеш короната.

— Корони. — Логън се изплю на сламата по пода. Плюнката му все още розовееше от раните в устата. — Крале. Цялата тази идея е пълна глупост, а и по-лош избор от мен няма.

— Въпреки това не казваш не, а?

Логън го изгледа намръщено.

— Защо, за да седне някое още по-гадно копеле и от Бетод и да докара два пъти повече кръв от него в Севера ли? Може пък да успея да направя нещо добро от това.