Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Къде е прислужницата ти? — попита Глокта, докато прекрачваше прага.

— Нещо се притесни от пристигането на някаква гуркулска армия или нещо от този сорт и я пуснах да си върви. Замина при майка си в Мартенхорм.

— И сега ти самата също си готова за заминаване, нали? — Последва я в топлата всекидневна. Капаците на прозорците бяха затворени, завесите спуснати и единствената светлина идваше от жаравата в камината.

— Всъщност аз реших да остана в града.

— Сериозно? Окаяната принцеса, която вехне сама в празния замък? Изоставена от малодушните си слуги, кърши безпомощно ръце, докато враговете се струпват пред стените? Хм. Сигурна ли си, че ставаш за ролята?

— Повече, отколкото ти за тази на рицаря на бял кон, притекъл се с меч в ръка на помощ на изпадналата в беда дама. — Тя го изгледа пренебрежително от глава до пети. — Надявах се моят герой да има поне половината зъби в устата си.

— Мислех, че вече си свикнала да не получаваш всичко, на което се надяваш. При мен това отдавна е факт.

— Какво да ти кажа? Непоправима романтичка съм. За това ли си дошъл, да разбиеш на пух и прах мечтите ми?

— Не. Това го постигам и без дори да го искам. Идеята ми беше за едно питие и разговор, който да не включва темата за превръщането ми в недъгав труп.

— На този етап е трудно да се предвиди накъде ще поеме разговорът ни, но питието го имаш. — Арди му наля една чаша и Глокта я пресуши на три големи глътки. Подаде й я за повторно напълване и въздъхна шумно.

— А сега сериозно, гуркулите ще обсадят Адуа най-много до седмица. Трябва да заминеш възможно най-скоро.

Арди напълни отново чашата му и доля своята.

— Случайно да си забелязал, че половината град е осенен от същата идея? Всяка дръглива кранта, която още не е реквизирана от армията, се продава за минимум петстотин марки. Изплашените граждани се стичат към всички краища на Мидърланд. Цели колони от беззащитни бежанци се точат по калните пътища, а когато захладнее, ще могат да изминават не повече от миля дневно. Натоварили са се с всичко ценно, което притежават — лесна плячка за всеки разбойник в радиус от сто мили оттук.

— Права си — призна Глокта, докато с мъка наместваше задник на един от столовете до камината.

— А и къде ще отида? Нямам никакви приятели или роднини в Мидърланд. Надявам се, не очакваш да се крия в гората, да паля огън с търкане на сухи съчки и да ловя катерици с голи ръце? Как да се напие човек при такива обстоятелства? Не, благодаря, тук ще съм в по-голяма безопасност и ще разполагам с много повече удобства. Имам достатъчно въглища за камината и килерът ми е пълен. Мога да издържа месеци — махна небрежно към стената Арди. — Гуркулите идват от запад, а аз живея в източната част на града. Смея да твърдя, че тук ще съм в по-голяма безопасност, отколкото дори в двореца.

— Може би е права. Тук поне ще мога да я наглеждам. Добре тогава. Прекланям се пред разумната ти преценка. Или по-скоро щях, ако гърбът ми го позволяваше.

— Какво ново в коридорите на властта? — Арди се настани в стола срещу него.

— Студени са. Като повечето коридори. — Той допря замислено пръст до устните си. — В момента се намирам в доста тежко положение.

— Имам известен опит с такива.

— Ситуацията е доста… объркана.

— Нищо, давай с думи прости, като за глупави женоря.

— Е, какво пък? Смъртта и бездруго наднича през рамото ми. С думи прости, като за женоря, представи си, че… си се нуждаела от определени услуги и в отчаянието си обещала ръката си едновременно на двама много богати и влиятелни мъже.

— Хм. Един би бил добро решение.

— В моя случай нито един би било още по-добро. И имай предвид, че и двамата са стари и невероятно грозни.

Арди сви рамене.

— Грозотата е лесно пренебрежима, щом става дума за богати и влиятелни мъже.

— Добре, но и двамата ти ухажори са изключително ревниви и склонни към насилие. Към смъртоносни прояви на насилие, при най-малка следа от фриволност и нелоялно отношение от твоя страна. Надявала си се в даден момент да се отървеш от единия или другия, но ето че датата за сватбата наближава, а ти си… все така обвързана и с двамата. Всъщност дори повече, отколкото в началото. Какво правиш?

Арди нацупи устни и въздъхна замислено, после отметна превзето един кичур коса от рамото си.

— Първо, ще ги докарам до побъркване с ненадминатото си остроумие и умопомрачителната си красота, след което ще наредя така нещата, че двамата да се срещнат на дуел. Който спечели, получава за награда ръката ми, без дори да заподозре, че същата е била обещана и на противника му. И тъй като е стар, ще се надявам на скорошната му смърт, която да ме остави богата и уважавана вдовица. — Усмихна се надменно. — Как ви се струва този план, господине?