Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Поредната прекалено ярко осветена кутийка. Поредните бели стени с мръсни петна. Мухъл, кръв или и двете. Поредните очукани маса и столове. Сами по себе си инструменти за изтезания. Поредната изпепеляваща болка в стъпалото, крака и гърба. Някои неща не се променят. И поредният затворник с брезентов чувал на главата. Точно като десетките, минали през тази стая през последните няколко дни, и десетките, натъпкани в килиите, чакащи да дойде техният ред.

— Добре — махна уморено с ръка Глокта, — да започваме.

Фрост издърпа чувала от главата на затворника. Имаше издължено, изпито лице на кантик, с дълбоки бръчки покрай устата и късо подстригана черна, прошарена със сиво брада. Мъдро, изпълнено с достойнство лице и с хлътнали, горди, дори така примигвайки на ярката светлина, очи.

Глокта избухна в смях. Всеки напън от смеха му го пронизваше в схванатия кръст и караше врата му да пука, но просто не можеше да се сдържи. След всичките тези години, съдбата продължава да си прави шеги с мен.

— Къфо токуа шмешну? — изфъфли Фрост.

Глокта изтри избилите от смеха сълзи.

— Практик Фрост, оказва ни се невероятна чест. Затворникът ни е небезизвестният господин Фарад, родом от Ящавит, в Канта, понастоящем собственик на един от най-престижните адреси на Кралския булевард. Пред нас стои най-добрият зъболекар в Кръга на света. Признавам, бива си я иронията.

— Познавам ви — примигна срещу светлината Фарад.

— Да.

— Вие сте онзи, когото плениха гуркулите.

— Да.

— Онзи, когото са изтезавали. Помня… доведоха ви при мен.

— Да.

Фарад преглътна мъчително. Сякаш само споменът му е достатъчен, за да предизвика позиви за повръщане. Хвърли бърз поглед на Фрост и розовите очи на практика го изгледаха вторачено, без да мигнат. Огледа мръсната, омазана с кръв стая, изпочупените плочи на пода и накълцания и изподран плот на масата. Погледът му се плъзна по листа със самопризнанието на него.

— След всичко, което са направили с вас, как можете да правите това?

Глокта дари зъболекаря с беззъбата си усмивка.

— След всичко, което направиха с мен, как мога да правя друго?

— Защо съм тук?

— По същата причина, по която и всички останали на това място. — Фрост постави върховете на дебелите си пръсти върху хартията и бавно плъзна листа към Фарад. — За да си признаеш.

— Какво да призная?

— Как какво, че си гуркулски шпионин.

Лицето на Фарад се изкриви от изненада.

— Аз не съм шпионин! Гуркулите ми отнеха всичко! Напуснах дома си за да избягам от тях! Невинен съм, уверявам ви!

Естествено, че си. Също както и всички онези шпиони, които си признаха в тази стая през последните няколко дни. Но те без изключение си признаха.

— Ще подпишеш ли документа?

— Нямам какво да признавам!

— Защо вечно така става, защо никой не отговаря на зададения му въпрос? — Глокта изпъна схванатия си гръб и раздвижи със скърцане скования си врат. Разтри с два пръста носа си. Нищо не помогна. Нищо вече не помага. Защо непрекъснато усложняват нещата? И за мен, и за себе си? — Практик Фрост, ако обичаш, покажи на добрия господин Фарад резултата от работата ни.

Албиносът измъкна изпод масата една очукана тенекиена кофа и без миг колебание изсипа съдържанието й на масата пред затворника. Зъбите изтракаха, заподскачаха, плъзнаха се по цялата широчина на дървото. Бяха стотици. С всякакви форми, размери и цветове, от бяло, през всички нюанси на жълтото, до кафяво. Зъби със стърчащи от тях кървави корени и парченца месо. Няколко паднаха от ръба на масата, отскочиха с тракане от плочите на пода и отлетяха към ъглите на стаята.

Фарад прикова ужасѐн поглед в кървавия продукт на зъболекарските умения на Глокта. Обзалагам се, че дори кралят на зъболекарите не е виждал подобно нещо. Наведе се към него през масата.

— Смея да твърдя, че имате известен опит във ваденето на зъби. — Затворникът кимна сковано. — Значи можете да си представите колко съм изморен след толкова работа. Ето защо, наистина искам да приключим с това колкото се може по-скоро. Аз не те искам тук, а и ти със сигурност би предпочел да си на друго място. Можем да си помогнем взаимно.

— Какво трябва да направя? — попита Фарад и езикът му пробяга нервно по устните.

— Нищо сложно. Първо подписваш самопризнанието си.

— Ижвинете — смотолеви Фрост, пресегна се и избута с ръка няколко зъба, попаднали върху документа. Един от тях остави дълга розова следа по хартията.