Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Паянтовата врата се отвори, размениха се няколко прошепнати думи и двамата магуси влязоха, последвани от навелия глава чирак. Маскираната погледа още малко, после се дръпна от прозореца и изчезна. Вратата се затваряше бавно и Феро затича с всички сили напред, прескочи един жив плет и вкара крак между рамката и разнебитеното дърво. Промуши се настрани и изчезна в тъмнината на сградата. Зад нея ръждясалите панти изскърцаха и вратата изтропа в рамката си.

Отпред тръгваше дълъг коридор с прашни картини от едната страна и мръсни прозорци от другата. Феро вървеше с настръхнали рамене, през цялото време очакваше от сянката да изскочи маскираната жена. Но освен шума от стъпките отпред и безкрайното дрънкане на магусите, нищо друго не се случи.

— Мястото се е променило — казваше Юлвей — от деня, в който се бихме с Канедиас. От деня, в който свършиха Старите времена. Валеше тогава.

— Помня.

— Лежах ранен в дъжда, на моста. Видях ги как падат, баща и дъщеря. Паднаха от високо. Сега не мога да повярвам, че тогава гледката ме накара да се усмихна. Отмъщението е мимолетна тръпка. Колко съмнения отнасяме към гроба си. — Феро се усмихна ехидно. Тя да получи отмъщението си, пък съмненията все някак ще ги преживее.

— Времето донесе и на двама ни много съжаления — промърмори Баяз.

— С всяка следваща година стават все повече. Странно. Мога да се закълна, че докато лежах там, ми се стори, че първо падна Канедиас, а след това Толомей.

— Спомените понякога лъжат, особено ако си живял толкова дълго, колкото нас. Създателят хвърли дъщеря си, после аз него и така свършиха Старите времена.

— Свършиха, да — промълви Юлвей. — Толкова много беше загубено. А сега стигнахме и до това…

Главата на Кай се обърна рязко назад и Феро се залепи за стената зад един килнат на една страна шкаф. Той спря за момент, загледан право в нея. После се обърна и последва Баяз и Юлвей. Притаила дъх, Феро зачака, докато накрая и тримата не завиха зад ъгъла и не изчезнаха от погледа й.

Настигна ги в порутения вътрешен двор, задушен от огромни бурени и натрошени на парчета, изпопадали от покрива керемиди. Един мъж в мръсна риза ги водеше по дълго стълбище към арката на вход, високо горе, на стената на Агрионт. В изкривените си старчески ръце носеше голяма връзка ключове и бръщолевеше нещо за яйца. Феро ги изчака да влязат в тунела под арката, прекоси двора и тръгна нагоре по стъпалата.

— Няма да се бавим — чу сърдития глас на Баяз, — остави вратата открехната.

— Тази врата винаги е стояла заключена — отвърна му някой. — Такова е правилото. През целия ми живот е била заключена и аз не смятам да…

— Тогава стой тук, докато не се върнем! Никъде няма да мърдаш! Имам много по-важни неща за вършене от това, да стоя и да чакам от другата страна на заключената ти врата! — Разнесе се шум от превъртане на ключ и скърцане на стари панти. Пръстите на Феро напипаха един голям камък и го стиснаха здраво.

Когато пропълзя до върха на стълбището, мъжът с мръсната риза тъкмо затваряше вратата. Мърмореше сърдито под носа си, ровеше из връзката ключове. Камъкът го фрасна в плешивото петно на темето му и глухият удар отекна в тунела. Онзи изпъшка, залитна напред, но Феро го хвана под мишниците и го положи внимателно на земята. Пусна камъка и взе ключовете му.

Когато понечи да отвори вратата, я обзе странно усещане. Като хладен бриз в горещ ден, в началото изненадващ, но после така приятен. По гърба й пробяга приятна тръпка и дъхът й секна. Постави ръка на старото дърво и усети приятния допир на жилите му по дланта си. Открехна леко вратата и надникна от другата страна.

От стената на Агрионт тръгваше тесен мост, най-много крачка широк, без перила, без парапет. Другият му край опираше в черния, лъщящ от дъжда камък на извисяващия се масив на Кулата на Създателя. Баяз, Юлвей и Кай стояха в края на тясната каменна пътека, точно пред портите. Бяха направени от черен метал и имаха светли кръгове в средата. Пръстени от изписани думи, които Феро не разбираше. Видя Баяз да изважда нещо от пазвата на ризата си. После кръговете се размърдаха, завъртяха се, започнаха бясно да се въртят и сърцето й заблъска като лудо. Вратите бавно се плъзнаха в стените. Тримата пристъпиха напред, бавно и някак с неохота, после изчезнаха в тъмния квадрат на входа.

Кулата на Създателя зееше отворена.

Феро тръгна към нея. Ниско долу под моста, в твърдия камък се блъскаше сива вода. Дъждът й подейства като целувка, вятърът щипеше кожата й. В далечината, към мрачното небе над горящия град се извиваха черни облаци дим, но очите на Феро бяха приковани в зеещия портал на кулата. Стиснала юмруци, тя спря за момент на прага.