Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

После влезе в тъмнината.

Вътре не беше нито студено, нито топло. Въздухът беше толкова неподвижен и застинал, че Феро имаше чувството, че тежи върху раменете й и притиска ушите й отстрани. Само след няколко крачки шумът от стъпките й заглъхна, светлината изчезна. Вятърът, дъждът и откритото небе останаха само далечен спомен. Имаше усещането, че върви под стотици крачки мъртва земя. Сякаш дори времето спря. Приближи широк портал и надникна от другата страна.

Залата приличаше на храм, толкова голям, че можеше да побере целия храм в Шафа, където се стичаха хиляди, за да отправят молитвите си към Бог. В сравнение с тази зала, огромната сграда с големия купол, където Джизал дан Лутар получи короната си, изглеждаше като джудже. Такова огромно пространство, че дори просторните руини на Олкъс изглеждаха дребни и незначителни в сравнение с него. Обгърнато в мрачни сенки, изпълнено с потискащо ехо и оградено от заплашителен твърд камък място. Гробница на отдавна погребани великани.

Гроб на забравени богове.

И в центъра му стояха Баяз и Юлвей.

Дребни, малки като на насекоми фигурки, насред този лъщящ черен океан. Феро се притисна в студения камък и напрегна уши да различи думите им сред кънтящото ехо.

— Върви в оръжейницата и вземи няколко от остриетата на Създателя, а аз ще отида горе да донеса… другото нещо.

Баяз се обърна да върви, но Юлвей го хвана за ръката.

— Първо ми отговори на един въпрос, братко.

— Какъв въпрос?

— На същия, който задавам от толкова отдавна.

— Пак ли? Дори сега? Добре тогава. Питай.

Двамата останаха един срещу друг. Не помръдваха, мълчаха, чак докато ехото от последните им думи не заглъхна напълно и тишината се спусна отново, тежка като олово. Феро затаи дъх.

— Ти ли уби Ювенс? — разнесе се шепотът на Юлвей. — Ти ли уби господаря ни?

Баяз дори не потрепна.

— Направих много грешки в миналото. Много са, знам. Някои в опустошения Запад. Други тук, на това място. Не минава и ден, в който да не съжалявам за тях. Бих се с Калул. Отхвърлих мъдростта на господаря ни. Влязох неканен в Кулата на Създателя. Влюбих се в дъщеря му. Бях горделив, суетен, нетърпелив, всичко това е така. Но не аз убих Ювенс.

— Какво се случи в онзи ден?

Първия магус заговори и думите му излязоха от устата като дълго репетирани фрази.

— Канедиас дойде да ме вземе. Заради това, че бях прелъстил дъщеря му. Ювенс отказа да ме предаде. Двамата се биха, а аз побягнах. Яростта на битката им озари небето. Когато се върнах, Създателя го нямаше, а господарят ни лежеше мъртъв. Не аз убих Ювенс.

Последва ново дълго мълчание. Феро гледаше двамата магуси като вцепенена.

— Добре. — Ръката на Юлвей пусна тази на Баяз. — Значи Мамун е излъгал. Калул е излъгал. Ще застана до теб в битката ти с тях.

— Добре, стари приятелю. Много добре. Знаех си, че мога да ти имам доверие, също както ти на мен. — Феро изкриви устни от отвращение. Доверие. Дума, която използват само лъжците. Ненужна дума на всеки, който говори истината. Стъпките на Първия магус отекнаха в залата и той изчезна в един от много коридори, които тръгваха от стените.

Юлвей го проследи с поглед, въздъхна дълбоко и с подрънкване на гривни, се отправи в противоположната посока. Ехото от стъпките му постепенно замря и Феро остана насаме със сенките и тишината.

Бавно и много внимателно тя изпълзя от коридора и навлезе в огромното пространство на залата. Подът блестеше — виещи се линии от светъл метал, вкопан в черната скала. Таванът, ако имаше такъв, изчезваше в мрака, високо, високо горе. По цялата дължина на стената вървеше вътрешен балкон, на двайсетина крачки от пода. Над него имаше втори, след него трети и така, докато не ставаха неясни очертания в мрака и накрая не изчезваха в сенките заедно със стените. И над всичко това висеше прекрасният механизъм. Обръчи от тъмен метал, големи и малки, блестящи кръгове и лъскави дискове, нашарени с неразбираеми символи. Движеха се. Въртяха се един около друг, а в центъра им имаше черна топка, единствената неподвижна точка от цялата конструкция.

Феро усети, че и тя се върти, а може би тя беше неподвижна, а цялата зала се въртеше около нея. Зави й се свят, беше като опиянена, останала без дъх. Голите като скала стени се издигаха нагоре и чезнеха в черния мрак, грубо издялани камъни, нито два еднакви, слепени без хоросан. Опита да си представи от колко ли камъни е построена цялата кула.

Хиляди. Милиони.

Какво каза Баяз на Края на Света? Къде един мъдър човек ще скрие камък? Насред хиляди други. Насред милиони. Обръчите и дисковете над главата й продължаваха да се въртят. Привличаха я, но най-силно я теглеше черната топка в центъра им. Беше като подканяща я ръка. Като глас, нашепващ името й.