Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Семето.

Баяз стоеше под арката на един от входовете на залата и лицето му потреперваше в странна смесица от ужас и възхищение.

— Тръгвай, Феро, веднага! Занеси го в двореца. — Той потрепери и вдигна ръка, сякаш да предпази очите си от ослепителния блясък на камъка. — Кутията е в стаята ми. Сложи го вътре и затвори добре капака, чуваш ли? Затвори хубаво капака!

Феро се намръщи, обърна се, не знаеше кой от изходите водеше към изхода.

— Чакай! — Към нея вървеше Кай, с блеснали, приковани в ръката й очи. — Стой! — В тях нямаше никакъв страх, докато приближаваше към камъка. Но погледът му беше като на освирепял от глад човек, дотолкова, че Феро неволно отстъпи крачка назад. — Било е тук. През цялото време. — Обгърнатото му в сянка лице беше ужасно пребледняло. — Семето. — Ръката му се протегна напред. — Най-после. Дай ми го…

В следващия миг се сгърчи като смачкана на топка хартия, краката му се отлепиха от земята и преди Феро да успее да си поеме дъх, прелетя цялата широчина на залата. Блъсна се в стената с оглушителен трясък, точно под първия балкон. Смаяна, с широко отворена уста, тя видя как тялото му, все още сгърчено на топка, със стърчащи от нея изпотрошени крайници, отскача от скалата и се сгромолясва на пода.

Стиснал жезъла си в ръка, Баяз пристъпи напред. Въздухът над раменете му все още леко потреперваше. Естествено, Феро беше убила не малко мъже и почти нищо не можеше да я впечатли, но бързината на това убийство изненада дори нея.

— Какво направи? — изсъска тя, докато ехото от сгромолясването на тялото на Кай все още кънтеше в стените.

— Каквото трябваше. Тръгвай към двореца. Веднага. — Дебелият показалец на Баяз посочи един от коридорите и Феро забеляза в далечината му смътния проблясък на светлина. — Сложи това нещо в кутията! Нямаш представа колко е опасно!

Нямаше много хора на този свят, които да мразят да им се заповядва повече от Феро, но в момента тя нямаше никакво желание да остава по-дълго на това място. Пусна камъка в пазвата си и го усети как се притисва в корема й. Хладен и успокоителен допир, въпреки предупреждението на Баяз за това, колко е опасно. Тръгна към коридора, но с първата й крачка от далечния край на залата се разнесе дрезгав кикот.

Точно от мястото, където лежеше трупът на Кай.

Баяз не изглеждаше изненадан.

— Аха! — извика той. — Най-после реши да се покажеш! От известно време насам имах подозренията, че не си този, за когото се представяш! Къде е чиракът ми, кога го замени?

— Още преди месеци. — Кай продължи да се кикоти, докато бавно се надигаше от лъскавия под. — Преди още да тръгнеш за зелен хайвер към Старата империя. — По усмихнатото му лице нямаше кръв. Нямаше дори драскотина. — Седях до теб край огъня. Гледах те, докато лежеше безпомощен в каруцата. Бях с теб през целия път, до Края на Света и обратно. А чиракът ти остана тук. Изхвърлих полуизядения му труп в храстите, само на двайсет крачки от спалните, в които спяхте блажено двамата със северняка.

— Хъ. — Баяз ловко прехвърли жезъла в другата си ръка. — Стори ми се, че забелязах рязко подобрение в уменията ти. Трябваше да ме убиеш тогава, докато имаше тази възможност.

— О, имам достатъчно време да го направя сега. — Феро потрепери при вида на изправения Кай. Изведнъж в залата стана много студено.

— Сто думи? Може би. Но една? — Устните на Баяз се извиха презрително. — Не мисля. Кое от създанията на Калул си ти? Източния вятър? Една от проклетите близначки?

— Аз не съм от създанията на Калул.

По лицето на Баяз пробяга сянка на съмнение.

— Кой тогава?

— Някога, в отдавна отминали времена добре се познавахме.

— Кой си ти? Говори! — намръщи се Първия магус.

— Приемам форми. — Гласът беше на жена, нисък и спокоен. Докато вървеше бавно напред, нещо ставаше с лицето на Кай. Бледата му кожа провисна надолу. — Страховит, коварен номер. — Носът, очите и устните се стопиха и закапаха от черепа му като разтопения восък на свещ. — Не ме ли помниш, Баяз? — Под восъка се показа друго, сурово, бяло, като изсечено от мрамор лице. — Ти каза, че ще ме обичаш вечно. — Въздухът в залата стана мразовит. Дъхът на Феро обгърна лицето й в пара. — Обеща ми, че никога няма да бъдем разделени. Когато отворих бащините врати, за да влезеш…

— Не! — извика Баяз и направи една олюляваща се стъпка назад.

— Изненадан си. Но никой не беше така изненадан като мен, когато вместо да ме вземеш в прегръдките си, ти ме блъсна от покрива, нали, любов моя? И защо? За да запазиш тайните си? За да изглеждаш благороден в очите на другите? — Дългата коса на Кай беше станала снежнобяла. Стелеше се около бледото лице на жената. Очите й бяха две блестящи черни точки на белия фон. Толомей. Дъщерята на Създателя. Призрак, излязъл от забравата на времето. Призрак, който беше вървял редом с тях в продължение на месеци, скрит под откраднатата форма на чирака Кай. Феро почти почувства дъха му — мъртвешки студен. Очите й прескачаха от бледото лице към коридора, беше като хваната в капан между желанието да побегне и това да научи повече.