Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Дъщерята на Създателя сграбчи ръката й във въздуха, придърпа Феро към себе си и извивайки силно ръката, я свали на колене. Силата й беше огромна, нечовешка.

— Семето! — Изсъсканата дума скова от студ лицето на Феро и дъхът й се откъсна от гърлото с протяжен стон. Кожата на ръката й пареше под пръстите на Толомей. Усети как костите се усукват, после изпращяха остро и ръката й клюмна настрани, като пречупена съчка. Една бяла ръка се насочи към подутината в ризата й.

Изведнъж цялата зала блесна, осветена от ослепителна бяла дъга. Феро чу пронизителен писък и в следващия момент, свободна от хватката на Толомей, се просна по гръб на пода. Ръката на дъщерята на Създателя беше гладко отрязана над китката, но от раната не течеше кръв. През гладката стена и пода преминаваше дълбока резка, а от нея с цвърчене течеше разтопена скала. От сенките се появи Баяз. От странното оръжие в ръката му се виеха струйки дим, а куката на края му беше нажежена до оранжево. Толомей нададе леден писък и протегна към него ръка с извити като нокти пръсти.

Баяз изрева като обезумял, с широко отворена уста, присвил очи в две зловещи цепки. Този път преобръщането на стомаха й беше толкова внезапно и силно, че Феро се преви на две и почти се сгърчи на земята. Дъщерята на Създателя полетя през залата, като отнесена от невидима гигантска ръка. Едната й бяла пета задра в пода и остави след себе си бразда от изкъртен камък и изтръгнат метал от картата на Кръга на света.

Останките от огромния механизъм се разлетяха зад гърба й и се понесоха из въздуха като подгонени от вятъра сухи листа. Размахала ръце и крака, Толомей прелетя през тази буря от блестящ метал, блъсна се с оглушителен, разтърсващ пода трясък в отсрещната стена и изчезна в облак от натрошен камък. Към нея полетя градушка от усукан метал и парчетата се забиха в черния камък с остър звън и тракане. Дискове, остри ръбове и трески с размера на кинжали превърнаха стената в огромен игленик.

— Умри, дявол такъв! — изкрещя Баяз с изхвръкнали очи и плувнало в пот лице.

Прахта започна да се разнася и купчината натрошен камък се размърда. Залата се огласи от смразяващ кръвта смях. Феро скочи на крака и хукна по коридора. Натрошените кокалчета на едната й ръка тръпнеха, а другата висеше и се подмяташе като парцал. Пред очите й заподскача светло петно. Вратата на кулата.

Изскочи, олюлявайки се, навън. След мрака и сенките на вътрешността на кулата, светлината на мрачния ден беше направо ослепителна. След хладния дъх на Толомей — дъждът пареше по кожата й. Семето все още се притискаше към корема й, грапав и успокоителен допир.

— Тичай! — долетя от тъмнината гласът на Баяз. — Към двореца! — Феро затича неуверено по тясната пътека, подметките й се хлъзгаха по мокрия камък, водата подскачаше заплашително отдолу. — Сложи го в кутията и затвори добре капака! — Чу зад гърба си силен трясък от сблъсък на метал в метал, но не се обърна да погледне.

Блъсна с рамо вратата в стената на Агрионт и почти се спъна в краката на мъжа, който седеше на земята, облегнат на стената, както го беше оставила. Търкаше с една ръка главата си и я изгледа с изкривено от недоумение лице. Феро го прескочи и затича по стълбите, като вземаше стъпалата по три наведнъж. Прекоси обраслия двор и затича през прашните коридори, без дори да се замисли за маскирани фигури или каквото и да било друго. Сега всичко останало й изглеждаше дребна, незначителна заплаха — още усещаше по тила си ледения дъх на Толомей.

Нищо не беше от значение сега, освен да се отдалечи колкото може повече от него. Едната й счупена ръка се справи някак с резето на вратата и Феро изскочи отново на дъжда и затича по мокрите улици към двореца. Хората отскачаха от пътя й, стреснати от отчаяния й вид и кървящите рани. Зад гърба й се разнасяха гневни гласове, но тя не им обръщаше внимание. Изскочи иззад ъгъла на една голяма сива сграда и едва се задържа да не падне, когато подметките й се подхлъзнаха по мокрите павета.

Целият булевард беше задръстен от тълпа размъкнати, опърпани хора. Мъже, жени, деца, старци — мърляви, влачещи едва крака.

— Махайте се от пътя ми! — Феро се втурна напряко през тълпата. — Мърдай! — В главата й нахлуха спомените за разказа на Баяз по време на пътуването през необятната равнина. Как войниците намерили Семето в руините на Олкъс. Как до един се съсухрили и измрели. Продължи да напира през тълпата, риташе, ръгаше, блъскаше с рамо. — Мърдай! — Успя да се отскубне от натиска на колоната и, притиснала счупената си ръка към нещото в пазвата си, затича по празните улички от другата страна на широкия булевард.