Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Е, и?

Физиономията й се смръщи още повече.

— Юлвей беше добър човек. Помогна ми в пустинята. Спаси живота ми.

— Моя също, не за първи път. Но по тъмните пътеки добрите хора стигат само донякъде. — Очите на Баяз се плъзнаха към черната кутия под ръката на Феро. — Други трябва да извървят пътя докрай.

Сулфур влезе в стаята и Баяз извади изпод палтото си странното оръжие, което беше взел от Кулата на Създателя. Сивият метал проблесна леко на бледата светлина от прозореца. Реликва от Старите времена. Оръжие, което Феро с очите си видя да реже камък с лекотата, с която нож реже масло. С изписано на лицето му страхопочитание, Сулфур го пое от ръката на Баяз. Уви го внимателно в една стара мушама, отвори чантата си и извади от там черната книга, която Феро видя преди време.

— Сега ли? — прошепна той.

— Сега — Баяз взе книгата, постави нежно ръка на изподраната корица, притвори очи и въздъхна дълбоко. Когато ги отвори, те гледаха право в тези на Феро. — Пътеките, които ни чакат, са мрачни. Видя с очите си.

Феро не знаеше какво да отговори. Юлвей беше добър човек, но вратата на Кулата на Създателя беше запечатана и той вече със сигурност беше или в рая, или в ада. През живота си Феро беше погребала много хора, по един или друг начин. Една купчина пръст повече в пустинята не променяше нищо. Беше й дошло до гуша да получава отмъщението си зрънце по зрънце. Тъмните пътеки не я плашеха. Беше вървяла по тях през целия си живот. Стори й се, че чу слаб шепот под капака на кутията, нашепваше нейното име.

— Единственото, което искам, е отмъщение.

— И ще го имаш, точно както ти обещах.

Тя се изправи пред Баяз и застана лице в лице с него. Сви рамене.

— Какво значение има кой кого е убил преди хиляда години?

Първия магус се усмихна натъжено, но ярките му очи проблеснаха зловещо на пребледнялото му, покрито със засъхнала кръв лице.

— Съвсем същото си мислех и аз — отвърна.

Копитата на сивия жребец на Джизал чаткаха приглушено в черната тиня. Великолепно животно, каквото винаги си бе мечтал един ден да язди. Няколко хиляди марки под формата на конска плът. На гърба на подобен жребец всеки, без значение какво нищожество е, придобиваше величествена осанка. Лъскавата броня на Джизал беше истинско произведение на изкуството — най-добрата стириянска стомана, със златна инкрустация. Наметалото — най-фината коприна от Сулджук, обкантена с хермелин. Дръжката и гардът на сабята му бяха обсипани с диаманти, които всеки прокраднал се през облаците слънчев лъч караше да блестят като звезди. Днес беше пропуснал короната в полза на тънък златен обръч, чиято тежест се отразяваше благосклонно към протритите и зачервени от короната места по главата му.

Всички атрибути на властта и величието. Още от дете Джизал мечтаеше един ден да бъде високопоставена личност, хората да благоговеят пред него и да се подчиняват на заповедите му. Сега от всичко това му се повдигаше. Но беше възможно и да е от факта, че през нощта почти не беше спал и на закуска не беше ял нищо.

Лорд-маршал Варуз яздеше от дясната му страна. Беше се състарил неимоверно през последните няколко дни. Беше се смалил в униформата си, прегърбен, с увиснали рамене. В движенията му вече нямаше енергичност и прецизност, а очите му бяха загубили острота и фокус. В поведението му се прокрадваше едва доловима следа на безнадеждност и безпомощност.

— Сраженията в Арките продължават, Ваше Величество — обясняваше в момента маршалът, — но за съжаление вече държим само няколко незначителни позиции. Гуркулите имат пълен контрол над Три ферми. Придвижиха катапултите към канала и снощи изстреляха запалителни снаряди в централната част на града. Удариха Централната улица, че и отвъд нея. Пожарите горяха цяла нощ и в някои части от града все още продължават. Щетите са… огромни.

Грандиозно омаловажаване на действителността. Цели райони от града бяха унищожени напълно от пожарите. Цели улици, които Джизал помнеше с великолепни къщи, пълни таверни и шумни занаятчийски работилници, бяха сринати и станали на пепел и въглен. Усещането бе, като да гледаш нечие красиво лице, но когато надзърнеш в устата, да видиш два реда изгнили, изпочупени зъби. Миризмата на пушек и смърт се беше наместила за постоянно в гърлото му и превръщаше гласа му в дрезгаво грачене.

Един мъж, който ровеше във все още тлеещите останки на къща, вдигна почернялото си от сажди лице. Вторачи се в преминаващата свита на Джизал.