Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Къде е синът ми? — викна изненадващо той. — Къде е синът ми?

Джизал извърна поглед и смушка леко коня. Съвестта му не се нуждаеше от още едно острие, което да забива в корема му. Вече беше въоръжена до зъби.

— Но стената на Арнолт се държи, Ваше Величество — повиши глас Варуз, в безплоден опит да заглуши сърцераздирателните вопли на мъжа. — Досега нито един гуркул не е стъпил в централната част на града. Нито един.

Джизал се замисли колко дълго още ще могат да се хвалят с това.

— Някакви вести от лорд-маршал Уест? — попита за втори път през последния един час и сигурно за десети от сутринта.

Варуз отвърна по същия начин, по който сигурно щеше да го направи още десетина пъти преди падането на тъмнината, когато Джизал щеше да се отдаде на поредната нощ на неспокоен сън.

— Боя се, че сме почти напълно откъснати, Ваше Величество. Пристигат вести, някои успяват да се промъкнат през обсадата, но рядко. Знаем обаче, че е имало бури в Англанд. Може би трябва да очакваме закъснение на армията.

— Лош късмет — промърмори Бремър дан Горст от другата страна на Джизал. Очите му непрекъснато шареха по руините, беше нащрек за най-малка опасност. Джизал загриза нищожните останки на нокътя на палеца си. Вече не помнеше последния път, когато новините бяха добри. Бури. Закъснение. Сякаш дори природата беше срещу него.

Но Варуз не беше свършил с лошите вести.

— А сега и болест се стовари над Агрионт. Безмилостна и скоропостижна чума. Огромна група от бежанци, за които отворихме портите на Агрионт бяха покосени едновременно. Стигна дори до двореца. Двама рицари от дворцовата стража са мъртви. Един ден са на пост при портите, на следващия — в ковчези. Телата им се съсухрили, зъбите им изгнили, косата изпопадала. Изгорихме труповете, но изникват нови и нови случаи. Лекарите не са виждали досега подобно нещо, нямат представа как се лекува. Тръгнаха слухове, че е гуркулско проклятие.

Джизал преглътна мъчително. Величествен град, граден от векове, от ръцете на хиляди, а бяха необходими само няколко седмици под неговото управление, за да се превърне в овъглена руина, а гордите му граждани — във вмирисани просяци, пищящи ранени и виещи оплаквачи. Онези, които не бяха превърнати в трупове. Джизал I — най-жалкото подобие на крал, което някога се е пръквало в Съюза. Не може да намери щастие в измисления си брак, камо ли да донесе такова на цялата нация. Цялата му репутация се основаваше на измислици и лъжи, които така и не намери смелост да опровергае. Безсилен, безпомощен, жалък страхливец — пълна нула.

— Къде се намираме? — смотолеви, когато навлязоха в широк площад.

— Ами това е Четирите ъгъла, Ваше Величество.

— Това? Не може… — Внезапно като шамар, позна мястото и думите замряха в устата му.

От някогашното седалище на Текстилната гилдия бяха останали само две стени със зеещи прозорци и врати като зейналите усти на трупове, застинали в предсмъртна агония. Каменната настилка на площада, където някога цареше оживлението на стотици сергии, сега беше натрошена и покрита с лепкава тиня и сажди. Градинките представляваха оголели кални петна с обгорял трънак. Въздухът тук трябваше да се огласява от виковете на търговците, бърборенето на прислужници и детски смях. Вместо това цареше мъртвешка тишина и само вятърът виеше в руините и разнасяше облаци черен прахоляк.

Джизал дръпна юздите. Антуражът му — двайсетина рицари от дворцовата стража, петима рицари вестители, дузина офицери от щаба на Варуз, както и двама-трима пажове — спря около него. Горст вдигна тревожен поглед към небето:

— Ваше Величество, да тръгваме. Тук не е безопасно. Не знаем кога ще започне отново обстрелът на гуркулите.

Джизал се направи, че не го чу, слезе от коня и тръгна през останките. Не можеше да повярва, че това беше същото място, където някога беше идвал, за да му вземат проби за униформи, да обикаля по магазините, да купува вино. На по-малко от сто крачки оттук, насред димящите руини беше статуята на Харод Велики, където онази вечер, сякаш преди сто години, беше чакал Арди.

Около една от изпотъпканите градинки се беше събрала жалка групичка от хора, предимно жени, деца и старци. Мръсни, отчаяни, някои с патерици, други с окървавени превръзки, стискаха в ръце извадени от руините на къщите си вещи. Сигурно бяха останали бездомни след пожарите и сраженията от последната нощ. Гърлото на Джизал се стегна на топка. Сред тях беше Арди, облечена в тънка бяла рокля, с разпиляна по лицето коса, седеше на студения камък и трепереше. Тръгна към нея. Усмихна се за пръв път от седмици.