Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Какво се е случило с теб? — попита Джизал.

Баяз го погледна намръщено и едното му око потрепна.

— Мога да те попитам същото.

Джизал забеляза, че магусът дори не си направи труда да използва „Ваше Величество“. Докосна окървавената превръзка на главата си.

— Участвах в битка — отвърна.

— Какво?

— Докато обикалях града, гуркулите пробиха стената на Арнолт. Нямаше кой да ги отблъсне и… се наложи аз да го направя. — Изненада се от собствените си думи. Със сигурност не се гордееше с направеното. Не беше направил нищо повече от това, да препусне напред, да падне от седлото и да си удари главата. Конят му и Бремър дан Горст свършиха всичко останало и понесоха цялата тежест на славната му битка, при това срещу жалка съпротива. Но поне като никога беше постъпил правилно, ако все още имаше такова нещо като правилни решения.

Но Баяз очевидно не беше съгласен.

— Да не би и малкото мозък, с който те е дарила природата, да се е изпарил от главата ти?

— Да не би, какво… — Джизал замига объркано, когато най-после схвана въпроса на Баяз. — Как смееш, нахално лайно такова? Говориш с крал! — Това искаше да изкрещи, но ужасното му главоболие, както и нещо в потрепващото лице на магьосника го възпряха. Вместо това осъзна, че мънка с почти извинителен тон: — Но… не разбирам. Реших, че… нима Харод Велики нямаше да постъпи точно така?

— Харод ли? — изгледа го подигравателно Баяз. — Харод беше пълен страхливец и още по-голям празноглавец! Този кретен не можеше да се облече без моя помощ!

— Но…

— Лесно се намират хора, които да предвождат атаки. — Първия магус изговори бавно и отчетливо всяка дума, все едно говореше на идиот. — Намирането на хора, които да предвождат цял народ, е значително по-трудно. Не смятам да те оставя да пропилееш усилията, които съм хвърлил върху теб. Следващия път, когато усетиш желание да излагаш живота си на риск, влез в тоалетната и се заключи отвътре. Хората уважават човек с репутацията на войн и ти имаш късмета да притежаваш вече такава. Но никой не уважава труп. Не там! — изрева, тръгна, накуцвайки, покрай Джизал и размаха гневно ръка към един от ковачите. Горкият човек подскочи като уплашен заек и от тигела в ръцете му пръсна разтопено желязо. — Казах ти, глупако! Трябва да следваш дословно схемата! Точно както съм я начертал! И най-малката грешка може да се окаже фатална!

Джизал гледаше безучастно, а възмущението, вината и изтощението се бореха в него за надмощие над тялото му. Накрая изтощението надделя. Довлече се до бъчвите и се стовари тежко до Феро.

— Ваше шибано величество — поздрави тя.

Джизал разтри уморено очи.

— Ласкаеш ме с вниманието си.

— Баяз е недоволен, а?

— Така изглежда.

— Е, да си го виждал някога доволен от нещо?

Джизал изсумтя. Осъзна, че не беше говорил с Феро от коронацията. Не че двамата бяха кой знае какви приятели, но трябваше да признае, че тоталната й липса на уважение към него му действаше невероятно ободрително. За момент го накара да се почувства отново като суетния, безгрижен и безотговорен щастливец, какъвто някога беше. Погледна към Баяз, който в този момент прокарваше съсредоточено показалец по нещо на страниците на старата си книга.

— Всъщност с какво се е захванал? — попита.

— Спасява света, така каза.

— А, света. Малко е позакъснял, не мислиш ли?

— Аз не определям времето — вдигна рамене Феро.

— И как смята да го направи, с кирки и длета ли?

Феро го погледна и Джизал установи, че дяволските й жълти очи все така го отвращаваха.

— И с други неща — отвърна тя.

Той постави лакти на коленете си и главата му клюмна върху дланите. Въздъхна дълбоко, беше напълно изтощен.

— Взех грешно решение — промърмори.

— Хъ — очите на Феро се извърнаха. — Това много го умееш.

Генерал Паулдър се гърчеше на сгъваемия стол. Мустаците му потрепваха от напрежение, едва сдържаше гнева си. Лицето му беше зачервено и дишаше на пресекулки, сякаш всеки момент щеше ли излети от шатрата и да нападне сам позициите на гуркулите. Генерал Крой седеше срещу него на масата, изпънал гръб, с изхвръкнали от напрежение мускули на челюстите. От суровото изражение на лицето му ставаше ясно, че гневът му, както срещу нашествениците, така и към всичко останало, бе под пълен контрол. Всичко в позата му говореше недвусмислено, че предстоящият щурм следва да се планира с изключително внимание към всяка подробност и да се проведе при желязна дисциплина.