Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Ботушите жвакаха и пляскаха в калта, оръжията и сбруите подрънкваха, мъжете сумтяха сърдито и ругаеха в тъмното. Няколко носеха цвърчащи факли и осветяваха калния път, а в светлината им капките на дъжда оставяха сиви следи. Същият дъжд валеше и върху Логън, целуваше нежно главата му и капеше по раменете на опърпаното му палто.

Армията на Съюза се беше разтеглила по петте пътища, всеки от които водеше към Адуа и, промъкваше се в главата му тревожната мисъл — към гуркулите. Той и групата му вървяха по най-северния. На юг виждаше друга върволица от малки блещукащи светлинки — носеха се из въздуха над обгърнатата в тъмнина земя, разтеглени в редица докъдето му стигаше погледът. Друга колона. Други хиляди, проклинащи в калта, мъже на път към кървава зора.

Намръщи се. Една от факлите отпред освети слабия профил на Тръпката — половин навъсено лице и едно блестящо око. Спогледаха се за момент, после Тръпката се обърна, прегърби рамене и продължи напред с наведена глава.

— Все още не ме харесва много. И занапред ще е все така.

— Лекомисленото убийство не води до популярност — каза Кучето. — Особено на крал.

— Така е, но на този определено му стиска да направи нещо такова. — Тръпката таеше голяма омраза. Такава, която не бледнее с времето, не отслабва и от получени в замяна добрини, дори спасеният живот не можеше да я промени. Не всички рани заздравяват докрай, а някои с течение на времето само болят повече.

Кучето сякаш прочете мислите му.

— Не се тревожи за Тръпката. Момчето е свястно. Сега имаме да мислим за тези гуркули, или каквото там беше.

— Хъ — каза Мрачния.

Логън не беше напълно убеден. Най-лошият враг е най-близкият ти съсед. Така казваше баща му. Навремето Логън просто щеше да го пречука на място копелето и да си реши проблема. Но сега се опитваше да бъде добър човек. Всячески.

— Мътните го взели — каза Кучето. — Ще се бием с някакъв кафяв народ заради Съюза? Как, мамка му, се докарахме дотук? Нямаме работа там.

Логън пое дълбоко въздух и забави крачка, за да даде възможност на Тръпката да се отдалечи повече.

— Бесния удържа на думата си. Ако не беше той, никога нямаше да се справим с Бетод. Длъжници сме му. Тази битка, след това край.

— А случайно да си забелязал как всяка битка води друга след себе си? А ти все си казваш, че следващата ще е последната.

— Хъ — повтори Мрачния.

— Не и този път. Тази е последната. След това, край.

— Така значи? А после какво?

— Обратно в Севера. — Логън сви рамене. — Мир е, нали така?

— Мир? — изръмжа Кучето. — Това пък какво беше? И какво правиш с него?

— Мисля… е… ще отглеждаме нещо.

— Ще отглеждаме нещо? Мамка му! Че какво разбираме ние с теб от отглеждане на каквото и да било? Какво друго сме правили през целия си живот, освен да убиваме?

Логън разкърши нервно рамене.

— Трябва да имаш надежда. Хората се учат, нали?

— Учат се, казваш? Колкото повече убиваш, толкова по-добър ставаш в тази работа. А колкото по-добър ставаш в убиването, толкова по-малко ставаш за нещо друго. Ако питаш мен, доживели сме толкова, само защото, като стане дума за убиване, няма по-добри от нас.

— В мрачно настроение си, Куче.

— От години съм в мрачно настроение. И това, което ме тревожи, е, че ти не си. Надеждата не е за хора като нас, Логън. Я ми кажи. Докоснал ли си нещо, без да го нараниш? Имал ли си нещо, което да не е станало на пръст?

Логън се замисли. Жена му, децата му, баща му, хората му — до един бяха при пръстта. Форли, Три дървета, Тъл. Добри хора. Мъртви. Някои от ръката му, някои от това, че ги бе изоставил, други от гордостта му, трети от глупостта му. В мислите му изплуваха лицата им и не изглеждаха никак доволни. С мъртвите често става така. И това, при положение че не напрягаше много очи към мрачната навъсена група зад тях. Тълпата от духове. Обезобразената, потънала в кръв армия на онези, които беше избил по собствено желание. Шама Безпощадни беше там, с провиснали, разпилени черва от разпорения му корем. И Черното стъпало, с премазани крака и обгорени ръце. Дори онова конте Финиъс, с един отрязан крак и разсечени гърди. Бетод, естествено, най-отпред, с размазана на пихтия глава и изкривено на една страна начумерено лице. А зад лакътя му надничаше момчето на Крамок. Докъдето му стигаше погледът — море от убийства. Логън стисна силно очи, после ги отвори широко, но лицата продължиха да надничат от дълбините на съзнанието му. Не знаеше какво да отговори.

— Така си и мислех — каза Кучето и извърна глава. Мократа му коса беше залепнала за лицето и от върховете й капеше вода. — Човек трябва да е реалист, нали така казваш? Бъди реалист тогава. — Той забърза напред по пътя. Мрачния остана за малко до Логън, после сви рамене и последва Кучето, отнесе със себе си факлата и светлината.