Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Генерал Паулдър, вашата дивизия ще подходи от югоизток. Ще се включите в битката пред стените, ще разкъсате обкръжението, ще проникнете в града и ще се насочите към доковете. Ако врагът е успял да стигне дотам, ще разчистите улиците по пътя си, после ще обърнете на север и ще тръгнете към Агрионт по Централната улица.

Паулдър удари с юмрук по масата и двамата му офицери изръмжаха и се наежиха като улични биячи.

— Да, мамка му! Ще наводним улиците с гуркулска кръв!

Уест изгледа съсредоточено двамата генерали.

— Не мисля, че е нужно да ви напомням колко много зависи от победата утре.

Паулдър и Крой станаха от столовете си и тръгнаха едновременно към изхода на шатрата. Преди да излязат, застанаха лице в лице. За момент Уест се зачуди дали, дори в такъв момент, нямаше да започнат отново със старите дрязги.

Тогава Крой протегна ръка.

— Успех, генерал Паулдър.

Паулдър сграбчи ръката в шепите си и я разтърси енергично.

— На вас също, генерал Крой. Успех.

Двамата излязоха енергично, последвани от щабовете си, Яленхорм и Бринт.

— Лорд-маршале… — покашля се Хаден. — Заедно с мен тръгнаха още четирима вестители. Разделихме се с надеждата, че така има повече шансове да успеем да се промъкнем незабелязани. Някой от останалите пристигна ли вече?

— Не… засега не. По-късно… може би. — Уест не таеше особени надежди, а същото важеше и за Хаден, ако се съдеше по очите му.

— Разбира се. Може би по-късно.

— Сержант Пайк ще ви намери малко вино и кон. Предполагам, ще искате да наблюдавате атаката над гуркулите утре.

— Разбира се.

— Много добре. — Двамата излязоха и Уест ги изпроводи с поглед изпод вежди. Жалко за другарите му, помисли си, но утре по това време ще има много други за оплакване. Дано да останат оплаквачи. Отметна покривалото на шатрата и на свой ред излезе на студа.

Долу в ниското, корабите стояха на котва в малкото пристанище, поклащани леко от вълните, с люлеещи се мачти под тъмните облаци — тъмносини, студеносиви, обагрени в оранжево. Стори му се, че вижда как последните лодки пълзят бавно към черния бряг, за да стоварят войници и оборудване.

Слънцето беше слязло ниско на хоризонта и хвърляше последните си проблясъци по върховете на хълмовете на запад. Някъде там, на самия хоризонт, Адуа гореше. Уест разкърши рамене в опит да отпусне схванатите си мускули. Нямаше никакви новини, откакто тръгнаха от Англанд. Доколкото знаеше, Арди беше още в града, но той не можеше да направи нищо по този въпрос. Нищо повече от това, да заповяда незабавна атака и да се надява, напук на всеобщия лош късмет, всичко да мине както трябва. Разтри корема си. Стомашните проблеми се бяха появили от самото начало на пътуването по море. Безспорно, напрежението също имаше пръст в това. Още няколко седмици и щеше да повръща кръв по военните карти, точно както предшественика си. Въздъхна дълбоко.

— Знам какво ти е. — Кучето седеше на разнебитената пейка пред шатрата, подпрял лакти на коленете си, загледан в морето.

Уест се отпусна тежко до него на пейката. Съвещанията с Паулдър и Крой го изстискваха до капка. Когато прекалено дълго време държиш положението в железен юмрук, накрая юмрукът става от памук.

— Съжалявам — усети се, че казва Уест.

— Съжаляваш? — вдигна глава Кучето. — За какво?

— За всичко. За Три дървета, за Тъл… за Кадил. — Преглътна изненадващо заседналата в гърлото му буца. — За всичко. Съжалявам.

— А, всички съжаляваме. Аз не те виня. Никого не виня, дори Бетод. Каква полза да виниш някого? Правим каквото трябва. Много отдавна се отказах да търся причини.

Уест се замисли за момент. После кимна.

Останаха седнали, загледани надолу, докато из целия залив не пламнаха факли — блестящи прашинки по тъмната земя.

Нощ, при това тягостна. Заради студа, заради шума от капките на дъжда и многото мили, които трябваше да извървят до сутринта. Но най-вече заради това, което ги очакваше след това, след като слънцето се вдигнеше на хоризонта. С всеки следващ път походът към нова битка ставаше все по-тежък. Когато беше млад, преди да загуби пръст и да се сдобие с черна слава, поне имаше някакво вълнение, някаква тръпка. Сега имаше само сковаващ страх. Страх от битката, но най-вече от изхода й.

И това, че е крал, с нищо не му помагаше. Доколкото виждаше, на другите също. Беше все едно пак е главатар, само че по-лошо. Непрекъснато го спохождаха мисли, че има нещо, което трябва да направи, а той не го правеше. Разширяваше още повече пропастта между него и хората му. Правеше я още по-трудна за преодоляване.