Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Човек може да се промени — промърмори Логън, но не беше сигурен на кого го каза — на Кучето, на себе си или на мъртвешки бледите лица, които надзъртаха към него от тъмното. Навсякъде около него вървяха хора, но той вървеше сам. — Човек може да се промени.

Есенната мъгла изпълзя със залеза от бурното море и обгърна осакатения Адуа в призрачна, студена пелена. На сто крачки отпред, къщите бяха просто сиви призрачни петна. На двеста — ставаха сами привидения от плуващи в нищото бледи светлинки. Подходящо време за черна работа, а ни чака много такава.

Тишината не беше нарушавана от далечни експлозии. Гуркулските катапулти бяха замлъкнали. Поне за момента, а и защо не? Почти целият град вече е техен, защо да рушат нещо, което вече им принадлежи? Тук, в източната част на Адуа, далеч от боевете, всичко изглеждаше нереално спокойно. Все едно гуркулите никога не са съществували. Затова, когато в мъглата се разнесе приглушеният тропот на голяма група хора, Глокта не успя да потисне тревогата си и се притаи по-навътре в сянката на живия плет. От мътилката изплуваха няколко подскачащи светлинки. След малко различи човешка фигура, с небрежно отпусната ръка на дръжката на оръжие на кръста. Онзи вървеше с отпусната, наперена походка, която говореше за огромна самонадеяност. От главата му стърчеше нещо дълго и тънко и се поклащаше с всяка негова крачка.

Глокта напрегна очи в мрака.

— Коска?

— Същият — изсмя се стириянецът. Беше нахлупил красива кожена шапка със смехотворно перо, което отметна с театрално движение назад. — Купих си нова шапка. Или по-скоро, вие ми купихте нова шапка, а, началник?

— Забелязвам. — Глокта изгледа навъсено дългото перо и натруфения гард около дръжката на сабята на кръста на наемника. — Мисля, че се разбрахме да не биете на очи.

— Да… не бия… на очи? — Стириянецът се намръщи, после сви рамене. — А, това значи означавала фразата. Помня, че казахте нещо такова, помня също, че не разбрах какво означава. — Примижа и се почеса по чатала. — Мисля, че съм качил някакви пътници без билет от някоя от онези жени в таверните. Какъв сърбеж ти докарват само малките гадинки. Хм. На жените им плащат за това, но се предполага, че въшките имат по-добър вкус.

От мъглата започнаха да излизат хора, някои с газени фенери и ръце, и зад Коска се сформира малка групичка. Една дузина чорлави силуети, последвани от още една. Както вонята от лайно, от всеки едни струеше безмълвна заплаха.

— Това ли са хората ти?

Най-близкият имаше най-ужасните циреи по лицето, които Глокта някога беше виждал. Човекът до него имаше само една ръка, а другата беше заменена със страховита кука. След тях се появи огромен дебелак, чийто дебел врат беше покрит от синята плетеница на нескопосани опити за татуировка. Друг беше почти джудже, с лице като на плъх и едно око. Не си беше дал зор да сложи черна превръзка и орбитата на липсващото око зееше празна под мазния му бретон. Продължиха да се точат, кой от кой по-голям злодей. Две дузини от най-свирепите главорези, които Глокта беше срещал. А в моята работа срещам немалко разбойници. И задължително, заклети врагове на къпането. А и как няма един, дето да не му пише на челото, че продава сестра си за една марка?

— Изглеждат ми малко… ненадеждни — промърмори Глокта.

— Ненадеждни? Глупости, началник! Просто хора с лош късмет, а ние и двамата знаем как се извърта късметът, нали? Така де, на всеки от тях съм готов да поверя собствената си майка.

— Убеден ли си, че ще е добра идея?

— Мъртва е от има-няма двайсет години. Какво толкова могат да й направят? — Коска преметна ръка през рамото на Глокта и го дръпна към себе си, с което му докара остър спазъм в кръста. — Боя се, че изборът е малък. — Топлият му дъх вонеше на гнило и алкохол. — Всеки, който не е достатъчно отчаян, напусна града преди идването на гуркулите. Ма на кой му пука, а? Наел съм ги, защото им стиска, и заради мускулите им, не заради красотата им. Точно отчаяните хора харесвам аз! Разбираме ги напълно, нали, вие, аз? Пък и някои работи са създадени само за отчаяни мъже, прав ли съм, началник?

Глокта огледа отново изпитите, подпухнали, белязани, съсипани лица. Как стана така, многообещаващият полковник Глокта, блестящият командир на първи полк от Кралската гвардия да предвожда подобна пасмина? Изпусна една тежка въздишка. Май е малко късно да търся по-добре изглеждащи наемници, пък и тези ще свършат същата работа.