Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Добре тогава. Чакайте тук.

Докато отваряше портата, вдигна глава към тъмната къща и закуца към входа. През цепката между тежките завеси на един от прозорците на първия етаж се процеждаше тънък лъч светлина. Почука на вратата с дръжката на бастуна. След известно време от вътре се чуха провлачени стъпки.

— Кой е?

— Аз съм. Глокта.

Резето изщрака и вратата се отвори. Появи се лицето на Арди. Беше отслабнало, с тъмни кръгове под очите и зачервен нос. Точно като умираща котка.

— Началник! — Тя се усмихна широко, докато го хващаше под ръка и почти насила го издърпа през прага. — Какво удоволствие! Най-после някой, с когото да си поговоря! Умирам от скука.

В единия ъгъл на всекидневната по пода бяха наредени празни бутилки и бляскаха сърдито на светлината на свещите и едно тлеещо дърво в камината. Масата беше претрупана от мръсни чинии и чаши. Миришеше на пот и вино, на застояла храна и прясно отчаяние. Има ли по-жалко занимание от самотното пиянство? Понякога виното прави щастливия по-щастлив. Но нещастният винаги свършва още по-нещастен.

— Пак се опитвам да прочета проклетата книга — каза Арди и плесна разтворената с кориците нагоре дебела книга на един от столовете.

— „Падението на Господаря Създател“ — промърмори Глокта. — Този боклук? Само магия и храброст, нали? Аз не успях да прочета и първия том.

— Напълно те разбирам. Аз съм на третия и не върви, ама никак. Прекалено много магьосници. Съвсем се оплетох кой какъв е. Само кървави битки, безкрайни пътешествия до не знам си къде и обратно. Кълна се, ако зърна още една карта, ще се самоубия.

— Някой може да ти направи тази услуга.

— Ъ?

— Боя се, че тук повече не си в безопасност. Идваш с мен.

— Спасена съм? Слава на съдбата! — После махна пренебрежително с ръка. — Мисля, че това вече го обсъждахме. Гуркулите са от другата страна на града. Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото в Агрионт, напълно съм…

— Заплахата не идва от гуркулите. Става дума за ухажорите ми.

— Твоите „приятелчета“ са заплаха за мен?

— Подценяваш силата на ревността им. Боя се, че скоро ще бъдат заплаха за всеки, когото някога съм познавал в този окаян живот, без значение приятел или враг. — Глокта свали от закачалката на стената една пелерина с качулка и й я подаде.

— Къде отиваме?

— На едно очарователно местенце при доковете. Къщичката е попрехвърлила златните си години, но е съхранила духа си. Точно като нас двамата.

От коридора се чуха тежки стъпки и Коска провря глава през вратата на всекидневната.

— Началник, трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем доковете преди… — Спря и зяпна Арди. Настана неловко мълчание.

— Кой е това? — прошепна тя.

Коска нахлу тържествено в стаята, свали шапката си и отдолу лъсна лющещото му се плешиво теме, после се поклони ниско, много ниско. Още малко и ще си ожулиш носа в дъските.

— Простете, милейди. Никомо Коска, славен наемник, на вашите услуги. Всъщност пълзящ в краката ви покорен слуга. — От пазвата му изпадна нож и изтропа на дюшемето. Тримата останаха за момент с приковани в острието очи, след това Коска се ухили.

— Виждате ли онази муха на стената?

— Може би сега не е най-подходящият момент за… — изгледа го укорително Глокта. Ножът полетя с въртене към стената, пропусна мухата с поне крачка-две, удари се с дръжката напред в мазилката и откърти голямо парче от нея, преди да изтропа на пода за втори път тази вечер.

— Мамка му — каза Коска. — Ъ, искам да кажа… проклятие.

— Аз бих казала точно мамка му — каза Арди и изгледа намръщено ножа.

Коска й отвърна с противна усмивка.

— Смаян съм. Когато началникът описа красотата ви, реших, че той просто… как го казвате… преувеличава? Но сега виждам, че направо е омаловажил истината. — Взе ножа си от пода и нахлупи на една страна шапката. — Моля, позволете да заявя тържествено, че съм влюбен.

— Какво си му казал? — попита Арди.

— Нищо — пое дълбоко въздух Глокта. — Господин Коска е склонен да преиграва.

— Особено когато е влюбен — намеси се наемникът, — особено тогава. Когато се влюбвам, влюбвам се до уши, но по правило, не си го позволявам повече от веднъж дневно.

Арди го изгледа въпросително.

— Не знам дали да съм поласкана или изплашена.

— Че защо не и двете? — каза Глокта. — Както и да е, ще се страхуваш по пътя. Времето напредва, а мен ме чака избуяла градина за разчистване.

Портата се отвори с протяжния вой на ръждясали панти. Глокта залитна, докато прекрачваше изгнилия праг. Кракът му, тазът и гърбът стенеха от дългото куцане до доковете. В другия край на разбития двор се издигаха останките на голямата къща. Като мавзолей. Подобаваща гробница за погубените ми надежди. Целите в черно, с маски както винаги, Северард и Фрост чакаха на порутените стълби към входа. По нищо не си приличат. Единият широкоплещест, другият слаб, единият с бяла коса, другият с тъмна. Единият прав, със скръстени на гърдите ръце, а другият седнал с кръстосани крака на земята. Единият верен, другият… е, сега ще разберем.