Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Мътните да го вземат. — Каза някой. Логън примижа срещу слънцето и видя нечия тъмна фигура на стената над портата. — Мътните го взели, не мислех, че ще успееш. — Всичко пред очите му се разклати, когато тръгна към стената. Дъхът му свистеше студен през дупката на бузата и дращеше гърлото му. Мъжете, които оформяха кръга, се отдръпнаха безмълвно от пътя му и щитовете увиснаха в ръцете им.

— Не мислех, че ще успееш, а трябваше, стигне ли се до убиване, няма по-добър от теб! Няма по-лош! Винаги съм го казвал!

Логън тръгна с несигурна походка през портата, намери витото стълбище и започна да изкачва стръмните стъпала. Ботушите му стържеха по камъка и оставяха по него тъмни, размазани петна. От пръстите на лявата му ръка капеше кръв — кап, кап, кап. Всяка част от тялото му изгаряше от болка. Гласът на Бетод отново го прободе като нож:

— И все пак, аз се смея последен, а, Кървави девет? Ти си само листа по водата! Накъдето ги понесе течението!

Логън продължи нагоре, с пронизани от болка ребра, със здраво стиснати зъби и стържещо в овалната стена рамо. Нагоре, покрай стената, нагоре, сред ехото от тежкото си дишане.

— Ти никога няма да имаш каквото и да било! Никога няма да бъдеш каквото и да било! Няма да оставиш нищо след себе си освен трупове!

Излезе от кулата и ярката светлина на деня го заслепи. Изплю през рамо голяма червена плюнка. Бетод стоеше пред парапета. Именитите му войни се отдръпнаха от пътя на Логън.

— Изтъкан си от смърт, Кървави девет! Изтъкан си от…

Юмрукът на Логън го фрасна в челюстта и кралят на северняците залитна крачка назад. Другият му юмрук попадна в бузата му и той се блъсна в парапета. От разцепената му уста се проточи кървава лига Логън го хвана за врата, изметна главата му назад и я засили с всичка сила в коляното си. Усети как носът му изхрущя при сблъсъка. Оплете пръсти в косата на Бетод, стисна здраво и заби лицето му в каменния парапет.

— Умирай! — изсъска.

Бетод потрепна и изхърка. Логън заби лицето му в камъка, отново и отново. Златният обръч падна от разбития му череп и се търкулна с дрънчене по каменната пътека.

— Умирай!

Костите изхрущяха и навсякъде по парапета пръсна кръв — едри капки и тънки струи. Бледоликия и именитите му войни го гледаха втренчено, с пребледнели лица, безпомощни, изплашени, ужасени, с възхищение.

— Умирай, копеле!

Логън събра сили, вдигна тялото на Бетод и го прехвърли през парапета. Проследи с поглед падането му. Видя го как се размаза в земята и остана да лежи на една страна, с неестествено разкривени крайници и сгърчени, сякаш опитващи се да докопат нещо, пръсти на едната ръка. Главата му представляваше просто едно размазано петно върху кафявата земя. Лицата на всички бяха обърнати към трупа му, после бавно се вдигнаха или извърнаха към Логън.

Застанал в средата на кръга, до огромното тяло на Страховития, Крамок-и-Файл вдигна бавно ръка, с опънат нагоре дебел показалец.

— Кървавия девет! — изрева той. — Крал на северняците!

Задъхан, с треперещи колене, Логън го зяпна неразбиращо от стената. Гневът му си беше отишъл и беше оставил след себе си само огромното изтощение. И болка.

— Крал на северняците! — изкрещя някой в тълпата.

— Не — изграчи Логън, но никой не го чу. Те всички бяха опиянени от кръвта, трескаво обмисляха кое е най-лесното или просто бяха прекалено изплашени, за да възразят. Виковете се понесоха отвсякъде, първоначално като струйка, после като ручей и накрая като потоп. А силите на Логън стигаха единствено да се държи за окървавения камък, за да не падне.

— Кървавия девет! Крал на северняците!

До него Бледоликия вече беше коленичил. На снежнобялата кожа на пелерината му имаше пръски от кръвта на Бетод. Той открай време беше пръв в близането на най-удобния за момента задник, но сега не беше сам. Всички коленичиха, онези на стената, онези около кръга. Войниците на Кучето и тези на Бетод. Онези, които държаха щитове за Логън, и онези, които държаха щитове за Страховития. Вероятно Бетод добре ги беше дресирал. Или просто бяха забравили какво е да си свободен и сега не можеха да живеят без някой, който да им заповядва.

— Не — прошепна Логън, но от гърлото му излезе само тихо хъхрене. По-скоро щеше да накара небето да падне, отколкото да успее да ги спре. Явно хората плащат за постъпките си. Но не всеки път цената е такава, каквато са очаквали.

— Кървавия девет! — изрева отново Крамок, свлече се на колене и вдигна ръце към небето. — Крал на северняците!