Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Не се тревожи. Радвам се, че си го донесъл. Защото мисля, че ще е най-добре да го използваш, за да наръгаш приятеля си.

— Него ли? — примижа към Хардинг.

— О, разбира се! — ухили се доволно Мрачния и кимна енергично.

— Добре, добре, чудесна идея. — Вдигна ножа, който сякаш тежеше цял тон в ръката му. — Ъ… къде точно искаш да го наръгам?

— В сърцето ще свърши чудесна работа.

— Дадено. Както кажеш. В сърцето. — Мрачния се извърна към него, за да го улесни. Кучето примигна и изтри потта от челото си. — Ето сега. — Проклятие, как само му се виеше свят. Примижа и се прицели в гърдите на Мрачния. Искаше да стане от първия път, не искаше повече да се излага пред нея. — Ей сега…

— Хайде! — изсъска му Кориб. — Просто го…

Острието на секирата разцепи с остър пукот главата й чак до брадичката и плисналата кръв опръска смаяното лице на Кучето. Кльощавото тяло на вещицата се свлече на пода като парцалена кукла.

С намръщена физиономия, Дау раздвижи напред-назад дръжката на секирата си и острието й излезе от черепа на Кориб.

— Много плямпа тая кучка — изръмжа той.

Кървавия девет усети промяната. Като първите пъпки по клоните на дърветата напролет. Като първия топъл повей на вятъра с приближаване на лятото. Долови посланието в хватката на гиганта. Костите му вече не стенеха като пред пречупване. Силата на чудовището отслабваше, а неговата се увеличаваше.

Кървавия девет пое жадно въздух и яростта му запламтя, по-гореща отвсякога. Бавно, много бавно отлепи лице от рамото на гиганта и усети стоманения шип да излиза от бузата му. Изви тяло, извъртя се, докато не освободи врата си. Лицето му беше точно пред сгърчената физиономия на гиганта. Кървавия девет му се усмихна и устата му се стрелна напред, по-бърза от хвърчащи искри. Зъбите му се впиха и долната устна на огромната уста.

Гигантът изръмжа, размърда ръце в опит да отмести главата на Кървавия девет, да отскубне устата си от зъбите му. Но по-лесно би успял да се отърве от чумата. Отслаби хватката си и едната ръка на Кървавия девет, онази, която стискаше дръжката на меча, се изви. Усука се като змия в дупката си и бавно започна да се освобождава от прегръдката.

Синята ръка на гиганта се спусна от гърба на Кървавия девет, синият й юмрук стисна китката му, но вече нямаше спиране. Когато семето намери пукнатина в скалата, то пуска корените си и с течение на годините я разпуква на две. И Кървавия девет напрегна всеки мускул в тялото си и зачака да отминат годините, като през цялото време не спираше да съска омразата си в изкривената уста на гиганта. Острието на меча се плъзна бавно, много бавно напред и накрая захапа синята плът точно под последното ребро.

Кървавия девет усети как горещата кръв потича по дръжката на меча, по юмрука му, изтича от устата на Страховития и се стича в неговата, после поема надолу по врата му и капе по земята, точно както трябва да бъде. Леко, бавно, острието потъваше в татуираната плът, настрани, нагоре, напред.

Огромните ръце дърпаха тази на Кървавия девет, деряха гърба му в опит да спрат неумолимия ход на стоманата, но с всяка секунда силите на гиганта се стопяваха като буца лед, оставена пред пещта. По-лесно е да спреш водите на Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет. В движението на ръката му беше стаена цялата сила на вековно дърво — придвижваше се милиметър по милиметър, но без сила, която да я спре, ни плът, ни камък, ни стомана имаха шанс.

Синята половина на гиганта беше неразрушима. Великият Глъстрод я беше направил такава, когато беше изписал словото си върху нея преди много години, през Старите времена. Но той беше писал само по едната половина. Острието на меча на Създателя бавно прекоси тънката разделителна линия между синята и бялата плът, прониза вътрешностите на гиганта, набучи го като парче месо, приготвено за огъня.

Страховития нададе пронизителен писък и последните сили напуснаха ръцете му. Кървавия девет отвори уста и пусна устната му. Сграбчи с една ръка рамото му, а с другата натисна меча. Смехът изсвистя през стиснатите му зъби, заклокочи през дупката на бузата му, докато той забиваше острието до дръжката. Върхът му се показа, блестящ и кървавочервен, под мишницата, между две плочи от бронята на гиганта.

Фенрис Страховития се олюля назад, като продължаваше да крещи с пълно гърло. От широко отворената му уста се проточи кървава лига. Раните в синята плът вече се бяха затворили, но тези в бледата приличаха на накълцано на касапски дръвник месо. Мъжете стояха като замръзнали, с увиснали над ръбовете на щитовете усти, с приковани в него очи. Краката му се затътриха заднишком, а ръката му посегна към почервенялата дръжка на меча, която стърчеше от корема му. Кръвта му се стичаше по топката на края й и оставяше червени следи по тревата. Писъкът премина в гърлен стон, едната пета се закачи в пръстта, той се стовари с трясъка на повалено дърво и остана да лежи по гръб в центъра на кръга, с разперени ръце и крака. Гърчовете по лицето най-после спряха и наоколо настана гробна тишина.