Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Сега кръгът беше врящ казан. Тълпата на стената трептеше като нагорещена пара. Земята се размести и зацвърча под краката на Кървавия девет като нагорещено масло.

Ревът от гърлото му излезе като изпепеляващ писък. Мечът му се стовари върху черната броня като ковашки чук върху наковалня. Гигантът притисна синята си ръка към бледата половина на лицето си. Острието беше пропуснало главата, но беше отнесло върха на ухото му. От раната бликна кръв и се стече на две струйки по дебелата му шия. Тази рана не се затвори и кръвта не спря.

Големите очи се ококориха и гигантът го връхлетя с мощен рев. Кървавия девет се шмугна под юмрука и излезе откъм гърба му. Видя едната черна плоча от бронята му да виси на крака, с разкопчана катарама на ремъка. Острието на меча се заби дълбоко в бледата плът на огромния прасец. Гигантът изрева от болка, обърна се рязко, но кракът му поддаде и той се свлече на колене.

Сега кръгът беше като тигел в леярна. Крещящите лица на мъжете по края му се извиваха като пушек, разтичаха се като разтопено желязо и се смесваха с разтопените щитове.

Сега е моментът. Яркото утринно слънце проблесна в тежкия стоманен нагръдник и му посочи мястото. Този сладък, така чакан момент дойде.

Светът беше в пламъци и също като огнен език, Кървавия девет се изви назад и вдигна високо меча. Това творение на Канедиас, господаря Създател, нямаше друго такова острие. То проряза дълга бразда в черния метал и потъна в плътта под него. Хвръкналите искри се примесиха с пръсналата кръв. Писъкът на срязаната стомана се примеси с този от изкривената от болка уста на Страховития. Оставената от острието рана беше дълбока.

Но недостатъчно.

Огромните ръце на гиганта се сключиха зад гърба на Кървавия девет и го стегнаха в задушаваща прегръдка. Острите ръбове на черния метал се забиха на десетки места в тялото му. Чудовището го притисна още по-близо до себе си и един от грапавите шипове на бронята му прониза лицето на Кървавия девет. Проби бузата и застърга в зъбите, прободе езика и напълни устата му с кръв.

Прегръдката на Страховития тежеше като планина. Без значение от това, колко горещ беше Кървавия девет, без значение колко се извиваше, бореше и крещеше от ярост, ръцете го държаха здраво, както студената земя стискаше в прегръдките си погребаните мъртви. Потеклата от лицето му кръв, тази от гърба му и тази от огромната рана на гърдите на гиганта попи в дрехите му и попари кожата му.

Светът беше в пламъци. А високо над пещта, врящия казан и тигела и леярната, кралят на северняците кимна и студените ръце се стегнаха още по-здраво около тялото на Кървавия девет.

Кучето следваше носа си. Досега рядко го беше водил в грешната посока и сега той силно се надяваше, че отново няма да го подведе. Миризмата беше сладникава, противна — като оставени прекалено дълго във фурната сладки. Поведе останалите през празния коридор, към стълбището в дъното, което водеше към мрачните подземия в недрата на хълма Скарлинг. Сега вече не само надушваше, но и чуваше нещо. И това, което чуваше, беше точно толкова противно, колкото и миризмата. Нисък женски глас пееше тихо. Странна песен, на език, който Кучето не разбираше.

— Това ще да е тя — промърмори Дау.

— Не ми харесва това пеене — прошепна Кучето. — Звучи като магия.

— А ти какво очакваше? Кучката е шибана вещица. Ще заобиколя отзад.

— Не, стой… — понечи да го спре Кучето, но Дау вече се отдалечаваше с предпазливи стъпки в другата посока.

— Мамка му. — Кучето последва миризмата в тунела и пеенето се усили. От арката на входа отстрани се просмукваше светлина и двамата с Мрачния спряха до нея, опряха гърбове в стената и Кучето надзърна предпазливо вътре.

Стаята имаше възможно най-страховития вид, който можеше да се очаква от подобно помещение. Тъмно и без прозорци, с още три входа на овалните стени. Единствената светлина идваше от мангал в далечния му край, от който съскащите въглени хвърляха тъмночервени отблясъци и бълваха противната сладникава миризма. Навсякъде бяха пръснати буркани и стъкленици, снопове треви и пръчки, а от гредите на тавана висяха изсушени цветя и хвърляха странни сенки по стените, като от полюшващи се на бесилото тела.

Над мангала, с гръб към Кучето стоеше жена. Слабите й бели ръце бяха разперени настрани и лъщяха от пот. По тънките й китки блестяха златни гривни, а дългата й черна коса беше разпиляна по гърба. Кучето може и да не разбираше думите от песента, но можеше да се досети, че работата й не беше чиста.