Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Страховития не показваше никакви признаци на умора, няколко капчици пот по гърчещото се лице и нищо повече. А по татуираната половина на главата му нямаше и драскотина.

Логън усети как страхът го завладява отново. Сега знаеше как се чувства мишката в лапите на котка. Трябваше да избяга. Да побегне и да не се обърне назад, но вместо да го направи, избра това. Едно е ясно за Логън Деветопръстия — това копеле никога няма да се научи. Устата на гиганта се изкриви в противна усмивка.

— Още? — попита.

Кучето вървеше към портата на вътрешната стена на Карлеон и ужасно му се пикаеше. Винаги му се пикаеше в такъв момент.

Беше навлякъл дрехите на единия от мъртвите на стената, достатъчно големи, че да се наложи да стегне колана до последната дупка. Наметалото му висеше на раменете, но успяваше да прикрие кървавото петно и дупката от нож на гърдите на ризата. Мрачния носеше дрехите на другия. Беше преметнал лъка си през рамо и в свободната си ръка стискаше боздугана му. Дау Черния влачеше крака между двамата, с вързани на гърба ръце и увесена, окървавена глава, сякаш беше отнесъл здрав пердах.

Жалък опит за заблуда, трябваше да признае Кучето. Сещаше се за поне петдесет неща, които можеха да ги издадат, но нямаха време за нищо по-умно. Внимавай какво говориш, усмихвай се и никой няма да забележи нередностите. На това се надяваше.

Двама войници с дълги ризници и копия в ръце стояха на пост от двете страни на портата.

— Какво става? — попита единият, когато ги видя да приближават.

— Хванахме тоя да се промъква. — Кучето фрасна с юмрук Дау в лицето, за да внесе повече достоверност на думите си. — Водим го в тъмницата, за да го заключим, докато приключат там долу. — Понечи да продължи напред.

Един от стражите сложи ръка на гърдите му и го спря. Кучето преглътна тежко. Войникът кимна към градските порти.

— Как вървят нещата там?

— Добре, предполагам — вдигна рамене Кучето. — Вървят, най-малкото. Бетод ще победи, мисля? Винаги успява, нали?

— Не знам аз — поклати глава войникът. — Тръпки ме побиват от този Страховития. И от него, и от шибаната вещица. Честно казано, няма да страдам много, ако Кървавия девет ги пречука и двамата.

Другият се изхили и побутна назад шлема си, извади кърпа и попи потта от челото си.

— Имаш ли…

Дау скочи към него и заби ножа си до дръжка в челото му. Онзи се срина, все едно някой му подсече краката. Боздуганът в ръката на Мрачния издрънча глухо по шлема на другия, вдлъбна го и го нахлупи почти до върха на носа му. Онзи издърдори нещо неразбираемо и се олюля като пиян. От ушите му потече кръв и в следващия момент се строполи по гръб на земята.

Кучето се обърна назад и сложи ръце на кръста, за да скрие, доколкото бе възможно, с наметалото си Дау и Мрачния, които извлачваха двата трупа зад портите. Замисли се какво ли ставаше долу в кръга. Достатъчно дълго, за да се свие стомахът му на топка.

— Хайде. — Обърна се и видя ухиленото до уши окървавено лице на Дау. Бяха натикали двете тела зад портите, едното с кръстосан поглед в дупката на челото си.

— Просто така? — попита Кучето.

— Е, щом искаш, да поспрем да кажем някоя добра дума за мъртвите, а?

— Знаеш какво имам предвид, ако някой…

— Нямаме време за повече. — Дау го сграбчи за ръката и го повлече през портата. — Да вървим да убиваме вещици.

Подметката на стоманения ботуш на Страховития се стовари върху гърдите на Логън, изкара въздуха му и го натисна в калта. Мечът на Създателя излетя от ръката му и гърлото му запари от надигналото се съдържание на стомаха му. Преди да разбере какво става, отгоре му падна огромна сянка. Един стоманен юмрук се стегна като клещи около китката му. Нещо изрита краката му и той се озова с лице в тревата, с извита зад гърба ръка и уста, пълна с пръст. Нещо натисна бузата му надолу. Студено, болезнено. Беше огромният крак на Страховития. Главата му започна да потъва в пръстта и късите стръкчета на тревата се забиха в носа му.

Разкъсващата болка в рамото стана непоносима, но скоро стана още по-зле. Беше хванат здраво, беше напълно безпомощен, като разпънат за дране заек. Тълпата притихна и затаи дъх. Единственият звук, който достигаше до ушите му, беше жвакането, с което лицето му потъваше в калта, и свистенето на дъха му в едната ноздра. Ако лицето му не бе така смазано, че едва успяваше да диша, сигурно щеше да изкрещи. Дотук с Логън Деветопръстия. Свършено е с него. Обратно при пръстта, напълно заслужено. Подобаващ край за Кървавия девет, разкъсан на парчета в кръга за дуели.