Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Страховития сякаш изпълваше целия кръг. Едната половина от тялото му синя, гола, а другата бяла, покрита с черна броня. Приличаше на оживяло от легендите чудовище. Нямаше къде да се скриеш от гигантските му юмруци, от страха от него. Щитовете тракаха един в друг, мъжете, море от размазани, изкривени от ярост лица, не спираха да реват и крещят.

Логън пълзеше по края на кръга, опитваше да движи леко и бързо крака. Може и да беше по-дребен, но беше по-бързият и по-умен от двамата. Поне така се надяваше. Трябваше да е така, в противен случай беше готов за пръстта. Движеше се, претъркулваше се по тревата, избягваше юмруците, държеше дистанция и чакаше удобен момент. Но най-вече, внимаваше да не бъде ударен. Да не бъде ударен, беше от първостепенна важност сега.

Гигантът го връхлетя сякаш изневиделица. Огромният му татуиран юмрук описа размазана синя дъга. Логън отскочи встрани от пътя му, но кокалчетата закачиха леко бузата му и попаднаха в рамото, като така го запратиха, препъвайки се назад. Един щит, със сигурност неприятелски, го фрасна здраво в гърба и го запрати обратно към средата на кръга. Просна се по корем и се размина на косъм с острието на меча на Създателя. Трескаво се претърколи настрани и видя ботуша на Страховития да се стоварва сред пръски кал точно на мястото, където само допреди секунда беше главата му.

Скочи на крака, съвсем навреме, за да се гмурне под замаха на синята ръка. Докато се разминаваше с гиганта, замахна с меча и острието му потъна дълбоко в татуираната плът на едното му бедро. Огромния крак подаде и Страховития се свлече на облеченото си в броня коляно. Това трябваше да е смъртоносна рана, точно през дебелите вени от вътрешната страна на бедрото, но кръвта беше не повече от тази от порязване при бръснене.

От друга страна, ако едно не проработи, пробваш друго. С мощен рев Логън замахна към голата глава на Страховития. Острието издрънча върху бронята на ръката, вдигната в последния момент на пътя му. Плъзна се по черната стомана и излетя встрани, където се заби в земята и накара ръцете на Логън да изтръпнат.

— Уфф! — Едното коляно на Страховития се вряза в корема му, преви го на две и го метна назад. Искаше да кашля, но в дробовете му нямаше достатъчно въздух за това. Междувременно гигантът се беше изправил на крака и бронираният му юмрук, буца черно желязо с размерите на човешка глава, замахваше към него. Логън се хвърли встрани и усети въздушната струя от профучаващата над главата му ръка, преди да се претърколи по късата трева. Юмрукът се заби в един от щитовете, разцепи го на две и събори по гръб човека, който го държеше.

Очевидно духът беше прав. Синята половина беше неразрушима. Логън приклекна над тревата и зачака острата болка в стомаха му да отслабне достатъчно, че да може поне да си поеме въздух. Трескаво се опитваше да измисли нещо, но не стигаше доникъде. Страховития извърна гърчещото си лице към него. Зад гърба му, на земята, падналият продължаваше да стене под парчетата от щита си. Войниците от двете му страни пристъпиха неохотно и запълниха празнината в кръга.

Страховития бавно направи крачка напред и Логън направи болезнена крачка назад.

— Още съм жив — прошепна, но докога щеше да успее да остане жив, не можеше да каже.

Никога през целия си живот Уест не се беше чувствал толкова изплашен и превъзбуден, толкова жив. Не беше изпитал нищо такова, след като спечели Турнира на препълнения Площад на маршалите, а тълпата скандираше името му. Нито по време на атаката на Улриок, когато изскочи от облака прах, от хаоса на мъглата и се озова отново под слънчевата светлина.

Кожата му беше настръхнала от напрежение и ужас. Ръцете му потръпваха безпомощно зад щита с всяко движение на Деветопръстия. Устните му безмълвно нашепваха съвети и окуражения. До него Пайк и Яленхорм се блъскаха, ръгаха и крещяха с пълно гърло. Тълпата отзад ревеше и напираше да види по-добре какво става в кръга. Хората на стената се навеждаха надолу, крещяха, размахваха юмруци. Кръгът от щитоносци се извиваше с всяко движение на биещите се, нито за миг не оставаше неподвижен. Разтягаше се с всяка нова атака, свиваше се, когато някой от първенците започнеше да отстъпва.

А засега, почти непрекъснато, отстъпваше Деветопръстия. За повечето хора той беше огромен изверг, но в ужасяващата компания на Страховития изглеждаше нищожно дребен и слаб. И сякаш това не беше достатъчно, в този кръг ставаше нещо много странно. Уест не намери друга дума за него освен „магия“. Дълбоките смъртоносни рани в синята плът на Страховития се затваряха пред очите му. Това нещо не беше човек. Нямаше какво друго да е освен демон. Всеки път когато приближаваше към Уест, той изпитваше усещането, че е застанал на прага на ада.