Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Слънцето изгря! — изрева нагоре. — Да приключваме!

Когато ехото от гласа му замря, стана тихо, само вятърът разнасяше няколко сухи листа по земята. Тишината се проточи достатъчно дълго, за да вдъхне на Логън надежда, че отгоре никой няма да отговори. Че някак са успели да се измъкнат през нощта и дуел нямаше да има.

Тогава се появиха първите лица на стената. Едно по едно, докато постепенно не запълниха цялата дължина на бойниците, докъдето стигаше погледът на Логън. Бяха стотици — войни, жени, дори деца на раменете на възрастните. Сякаш целият град беше излязъл на стената. Разнесе се стържене на метал, скърцане на дърво и високите порти започнаха бавно да се отварят. Лъчите на изгряващото слънце пронизаха тесния процеп между тях, после изпълниха цялата арка с ярка светлина. Отвътре излязоха две редици мъже. Войници със сурови лица, сплъстени коси, подрънкващи ризници и изрисувани щитове.

Логън позна някои от тях. Бяха от най-близките до Бетод, които бяха с него от самото начало. Корави мъже до един. В миналото неведнъж бяха държали щитове за Логън. Наредиха се и затвориха втората половина от кръга. Стена от щитове — животински лица, дървета, кули, течаща вода, кръстосани секири на протритите им, накълцани от стотици битки фонове. Всичките насочени към него. Клетка от мъже и дърво и единственият изход от нея беше да убие човек. Или да умре от ръката му, естествено.

В светлия отвор на портите се появи тъмна фигура. Подобна на човешка, но много по-висока, сякаш стигаше до най-горната част на арката. Тогава Логън чу стъпките. Тежки като падащи наковални. Сграбчи го непознат до момента страх. Умопомрачителен ужас и паника, сякаш отново се събуждаше, затрупан под снега. Насили се да не поглежда през рамо към Крамок, а да погледне право към първенеца на Бетод, който излизаше от портата.

— Мамка му — прошепна.

Първоначално беше решил, че огромните размери се дължаха на някакъв номер на светлината. Тъл Дуру Буреносния беше огромно копеле, без съмнение достатъчно голям, че хората да го наричат великан. Но въпреки това той приличаше на човек. Размерите на Фенрис Страховития бяха друга работа. Нищо общо с човешките. Той беше истински великан, излязъл от митовете и легендите и оживял от плът и кръв. От много плът.

Докато вървеше към кръга, цялото му лице сякаш се гърчеше, а огромната му гола глава подскачаше наляво-надясно. Устата му се разтегляше в зловеща усмивка и в следващия момент се сгърчваше в презрителна гримаса, а очите му ту се ококорваха, ту примигваха учестено. И едната му половина, казано просто, беше синя. Една тънка линия разделяше бялата от синята половина на лицето му. Огромната му дясна ръка беше бяла, а лявата синя — от рамото чак до върха на пръстите. В тази ръка той размяташе голям чувал, издут и подрънкващ, сякаш беше пълен с чукове.

Част от хората на Бетод около кръга отстъпиха от пътя му с изкривени от ужас лица. В сравнение с него приличаха на изплашени деца, а в очите им имаше такъв страх, все едно пропускаха покрай себе си Големия изравнител. Страховития влезе в кръга и Логън видя, че синята част от тялото му наистина беше съставена от изписани редове, точно както му беше казал духът. Завъртулките на татуираните символи покриваха цялата му лява половина — ръка, длан, лице, устни дори.

Словото на Глъстрод от Старите времена.

Страховития спря в кръга и от него като на вълни се понесе смразяващ кръвта ужас и надвисна над притихналата тълпа. Логън почувства как нещо тежко притиска гърдите му и изстисква навън всичката му смелост. От друга страна, задачата му беше съвсем проста. След като синята част от тялото на Страховития не можеше да бъде наранена, той просто трябва да накълца, колкото по-дълбоко успее, другата половина. Побеждавал е доста здрави мъжаги в кръга. Десет от най-коравите мъже в Севера. Този е просто поредният. Или поне така си казваше наум.

— Къде е Бетод? — Намерението му беше да изкрещи предизвикателно думите, но когато отвори уста, гласът му беше дрезгав и изтънял.

— И оттук мога да те гледам как умираш! — Кралят на северняците се появи на стената над портата, чист, спретнат и с доволна физиономия. До него стояха Бледоликия и още няколко от най-близките му. Дори и той като Логън да не беше мигнал през нощта, по нищо не му личеше. Вятърът разрошваше косата му и дългия косъм на кожената му яка, а сутрешното слънце блестеше ослепително в златната му огърлица и хвърляше отблясъци от огромния диамант в короната му.