Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Предполагам, Бетод ще е свободен да прави каквото си поиска — отвърна натъжен Уест.

— Но той нападна Съюза! Причини смъртта на хиляди! Заслужава наказание!

— Хората рядко получават това, което заслужават. — Уест се замисли за гниещите кости на принц Ладисла някъде там в пустошта. Някои престъпления остават ненаказани, а други дори биват щедро възнаградени от своенравната съдба. Закова на място.

С гръб към града, на склона на хълма седеше човек. Беше сам, прегърбен, облечен с опърпано палто и седеше така неподвижно, че Уест спокойно можеше и да не го забележи.

— Ще ви настигна — каза той и тръгна встрани от пътеката. Покритата със скреж трева заскърца под подметките му.

— Сядай. — Парата от дъха на Деветопръстия обгърна потъналото му и сянка лице.

Уест седна до него на студената земя.

— Готов ли си?

— Правил съм това десет пъти досега. Но не мога да кажа, че някога съм бил готов. Най-доброто, което успях да постигна, е да седя, да чакам да дойде времето и да не се напикая в гащите.

— Предполагам, мокрото петно на панталоните ще е голям срам в кръга.

— Ъхъ. И все пак е за предпочитане пред разцепен череп.

Напълно прав беше. Естествено, израснал в Англанд, Уест беше чувал за дуелите на северняците. Децата често си разказваха зловещи истории, но в действителност той не знаеше как протича един дуел.

— Как всъщност стават нещата? — попита.

— Очертават кръг. Мъжете се нареждат около него с щитовете си. Половината са от страната на единия в кръга, другата половина — от страната на другия. Двамата влизат в кръга. Мъжете отстрани вдигат щитовете, затварят кръга и гледат никой да не излиза, преди да е ясен победителят. Който умре, губи. Освен ако победителят не е настроен милостиво. Както и да е, не виждам подобен изход на днешния дуел.

И за това беше напълно прав.

— С какво ще се биете?

— Всеки донася нещо в кръга. Каквото оръжие избере. После се върти щит, за да се определи кой пръв ще избира оръжие.

— Значи може да се окаже, че ще се биеш с оръжието, донесено от противника, така ли?

— Случва се. Убих Шама Безпощадни със собствения му меч. В дуела с Хардинг Мрачния бях наръган с копието, което аз бях донесъл. — Потри с ръка корема си, сякаш споменът върна болката от раната. — Но е все едно, боли еднакво, без значение дали си наръган с твоето оръжие или с това на противника.

Замислен, Уест сложи ръка на своя корем.

— Така е — каза.

Продължиха да седят мълчаливо.

— Искам да те помоля за услуга.

— Казвай.

— Може ли ти и приятелите ти да държите щитове за мен?

— Ние ли? — Уест примигна неразбиращо към северняците пред стената. Щитовете им изглеждаха достатъчно тежки да ги вдигнеш, камо ли да ги използваш както трябва. — Сигурен ли си? Никога досега не съм го правил.

— Така е, но ти поне знаеш на чия страна си. Няма много хора там, на които мога да се доверя. Повечето от тях все още не знаят кого мразят повече, мен или Бетод. А в кръга е достатъчно веднъж да те блъснат в неподходящия момент или да не те подпрат, когато трябва. И край с всичко. С мен най-вече.

Уест изду бузи и издиша тежко.

— Ще направим, каквото можем.

— Хубаво. Добре.

Отново замълчаха. Избледняла, луната потъна зад тъмните силуети на хълмовете и дърветата.

— Да те питам, Бесен. Мислиш ли, че човек трябва да плаща за постъпките си?

Уест вдигна рязко глава. В главата му проблесна напълно нелогичната, подкосяваща краката му мисъл, че Деветопръсти говори за Ладисла или за Арди, а може би и за двамата. Почти сигурен бе, че забеляза очите на северняка да проблясват укорително в мрака. После обзелият го страх изведнъж се отдръпна. Разбира се, както всеки друг с предоставила му се възможност за това, Деветопръстия говореше за себе си. Най-обикновен проблясък в очите, нямаше укор. Всеки си има своите грешки, които да го преследват.

— Може би. — Уест се покашля. — Понякога. Не знам. Предполагам, всички правим неща, за които после съжаляваме.

— Ъхъ — каза Деветопръстия. — И аз така мисля.

Продължиха да седят мълчаливо и да гледат как небето изсветлява.

— Да тръгваме, главатар! — изсъска Дау. — Мамка му, да тръгваме вече!

— Аз казвам кога тръгваме! — сопна се Кучето. Отмести влажните от роса клони и надникна към стената, на стотина крачки отпред, от другата страна на калното поле. — Още е много светло. Ще изчакаме проклетата луна да се скрие и тогава хукваме.

— По-тъмно няма да стане! Що народ избихме във Височините, Бетод няма начин да има достатъчно мъже за такава дълга стена. Ще са разтеглени нарядко.