Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Радвам се, че дойде! Притеснявах се да не избягаш през нощта! — Въздъхна и дъхът му излезе на пара от устата. — Но както сам каза, слънцето изгря. Да започваме.

Логън погледна изхвръкналите, потрепващи, обезумели очи на Страховития и преглътна тежко.

— Събрали сме се тук, да видим този дуел! — изрева Крамок. — Предизвикателство, което да сложи край на войната и да уреди кървавия спор на Бетод, който нарича себе си крал на северняците, и Бесния, който говори от името на Съюза. Ако спечели Бетод, обсадата се вдига и Съюзът си тръгва от Севера. Ако спечели Бесния, портите на Карлеон ще бъдат отворени и Бетод оставя живота си на милостта му. Истината ли казвам?

— Да — отвърна Уест. Гласът му прозвуча тихо в огромното открито пространство.

— Да — махна пренебрежително с ръка Бетод. — Давай по-бързо, дебелако.

— Тогава първенците да си кажат имената — изрева Крамок — и да изредят постиженията си!

Логън пристъпи напред. Трудна стъпка беше това, сякаш напираше с гърди срещу силен вятър, но я направи. Вдигна глава и погледна право в гърчещото се лице на Страховития.

— Аз съм Кървавия девет и съм избил безброй мъже. — Гласът му беше мъртвешки спокоен и равнодушен. В тона му нямаше гордост, но нямаше и страх. Просто изреждаше фактите, безмилостни, като зимата. — Отправял съм десет такива предизвикателства и спечелих всичките. В този кръг победих Шама Безпощадни, Руд Три дървета, Хардинг Мрачния, Тъл Дуру Буреносния, Дау Черния и много други. Ако тръгна да изреждам всички именити войни, които съм върнал при пръстта, до утре сутрин няма да съм свършил. Няма човек в Севера, който да не знае как работя аз.

Лицето на гиганта не помръдна. Не повече от обичайното.

— Аз съм Фенрис Страховития. Моите постижения са далеч в миналото. — Вдигна изписаната си ръка, стисна огромния си юмрук и мускулите му изхвръкнаха, дебели като корените на вековно дърво. — С тези знаци великият Глъстрод ме беляза като свой избраник. С тази ръка съборих статуите в Олкъс. Сега убивам малки хора в нищожните им войни. — Логън забеляза едва доловимото вдигане на масивните му рамене. — Това е положението.

Крамок погледна към Логън и той повдигна озадачено вежди.

— Добре тогава. Какви оръжия сте донесли в кръга?

Логън вдигна високо меча, който Канедиас беше изковал за войната с магусите. Острието на дългото една крачка оръжие от матов метал проблесна на лъчите на изгряващото слънце.

— Това острие — каза и заби меча в земята.

Страховития хвърли до него чувала, който издрънча и се отвори. Отвътре се показаха огромните плоскости на черна броня, набодени с нитове и стърчащи по тях шипове, изподрани и очукани.

— Тази броня.

Логън погледна към голямата купчина черен метал и прокара замислено език по зъбите си. Ако Страховития спечелеше въртенето на щита, щеше да вземе меча и да остави на Логън безполезната, прекалено голяма и тежка за него броня. Какво ще прави тогава? Ще се крие под нея ли? Не му остана друго освен надеждата късметът му да удържи още малко.

— Добре, красавци. — Крамок свали щита си, опря ръба на земята и хвана горната част с две ръце. — Цветно или дърво, Деветопръсти?

— Цветно. — Крамок засили щита и го остави да се върти на ръба си. Логън прикова очи в него — цветно, дърво, цветно, дърво. А с всяко завъртане се сменяха надежда с отчаяние. Щитът забави скорост, разклати се настрани и накрая падна. С дървената страна нагоре и провиснали от нея кожени ремъци.

Толкова по въпроса за късмета.

Крамок присви недоволно очи. Погледна към гиганта.

— Ти избираш, дангалак.

Страховития хвана дръжката на меча на Създателя и го измъкна от земята. В чудовищната му ръка приличаше повече на играчка, отколкото на истинско оръжие. Облещените му очи се извъртяха към Логън и устата му се разтегли в усмивка. Хвърли меча в краката му.

— Вземи си ножа, малък човеко.

Вятърът донесе далечни викове.

— Добре — просъска Дау, малко по-силно, отколкото на Кучето би му се искало, — започват!

— И сам чувам — отвърна троснато и започна да навива въжето в хлабави кръгове, за да не се заплете при хвърлянето.

— Знаеш какво правиш с това, нали? Предпочитам да не ми пада на главата.

— Сериозно? — Кучето разклати голямата кука напред-назад, преценявайки тежестта й. — Тъкмо почвах да се чудя кое ме устройва повече, да я закача на стената или да ти я забия в дебелата кратуна. — Завъртя я в кръг, отпусна малко повече въже, за да увеличи кръга, после я засили право нагоре и пусна въжето. Желязото полетя към бойниците, развивайки въжето след себе си. Кучето примижа боязливо, когато прехвърли парапета и издрънча на пътеката, но отгоре не последва никаква реакция. Дръпна въжето. Крачка-две от дължината му се върна обратно и тогава куката захапа. Здраво.