Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Да, но е достатъчно един да…

Дау вече тичаше напред, лъснал на фона на осветеното поле като лайно на прясно натрупал сняг.

— Мамка му — изсъска Кучето.

— Хъ — каза Мрачния.

Сега не им оставаше друго, освен да гледат и да чакат онези от стената да надупчат Дау със стрели. Да чакат да запалят факлите, да вдигнат тревога и цялата работа да замине на майната си. Дау пробяга последните няколко крачки нагоре по склона и изчезна в сянката на стената.

— Успя — каза Кучето.

— Хъ — съгласи се Мрачния.

Това беше добре, разбира се, но Кучето не изпита радост. Сега беше негов ред да тича, а той нямаше късмета на Дау. Спогледаха се с Мрачния и той вдигна рамене. Излетяха едновременно от храстите и хукнаха през меката трева на полето. Мрачния имаше по-дълги крака и бързо взе преднина. Земята се оказа доста по-мека, отколкото Кучето беше очак…

— Аа! — Единият му крак затъна до глезен в калта, той се пльосна по очи и се изпързаля напред. Надигна се мокър, със залепнала за гърдите риза и хукна отново към стената. Изкачи задъхан последните няколко крачки по склона, превит на две, с ръце на коленете и плюещ трева от устата.

— Май си паднал, главатар. — Усмивката на Дау проблесна в тъмното под стената.

— Ненормално копеле! — процеди през зъби Кучето. Усети как гневът му го изгаря отвътре. — Можеше да ни докараш смъртта!

— О, има още време за това.

— Шшш. — Мрачния им махна с ръка да млъкнат. Кучето се залепи за стената, а гневът му бързо се замени с тревога. Чу стъпки на стената и видя движеща се зад бойниците светлина. Зачака в тишината, нарушавана единствено от ударите на сърцето му и тихото дишане на Дау до него. Стъпките отгоре отминаха.

— Кажи ми сега, главатар, че това не раздвижва хубаво кръвта — прошепна Дау.

— Извадихме късмет. Вместо това можеше кръвта ни да изтича.

— Какво правим сега?

Кучето стисна зъби и изтри калта от лицето си.

— Чакаме.

Логън се изправи и изтръска росата от панталоните си, пое дълбоко хладния въздух. Нямаше какво повече да чака, слънцето беше изгряло. Може и все още да беше скрито зад хълма Скарлинг, но ръбовете на високите кули бяха оцветени в златисто, тънките облаци бяха порозовели, а небето под тях беше отново светлосиньо.

— По-добре приключвай бързо — прошепна Логън, — отколкото да живееш в страх от предстоящото. — Спомни си как за първи път чу тези думи от баща си. Каза ги в опушената обща зала, с огряно от огъня сбръчкано лице, размахвайки един дълъг показалец. Спомни си и как той ги каза на сина си, усмихнат край реката, докато го учеше да лови риба с голи ръце. Баща и син мъртви, станали на пръст и пепел. След като и Логън си отиде от този свят, никой повече нямаше да помни тези думи. И той на никого нямаше да липсва. Но кой го е грижа? Когато вече си при пръстта, нищо не е толкова маловажно като това, какво мислят за теб живите.

Обви пръсти около дръжката на меча на Създателя и браздите на ръкохватката погъделичкаха дланта му. Извади го от ножницата и го отпусна до крака си. Завъртя рамене, разкърши врат. Пое дълбоко въздух, издиша и тръгна през тълпата, която се беше събрала на широк полукръг пред портите на Карлеон. Смесица от хората на Кучето, планинците на Крамок и войници от Съюза, освободени от служба, за да погледат как ненормалните северняци се избиват помежду си. Дочу подвикванията на мъжете, знаеха, че заложеното на карта е много повече от живота на Логън.

— Деветопръстия!

— Кървавия девет.

— Довърши го!

— Убий копелето!

До стената видя всички, които беше избрал да държат щитове за него. Видя Уест, Пайк, Червената шапка и Тръпката. Замисли се дали не беше сбъркал с последния, но нали в планината му спаси живота, това все трябваше да означава нещо. „Трябваше“ — прекалено тънка нишка, на която оставяше да виси животът му. От друга страна, откакто се помнеше, животът му все на такава висеше.

Крамок-и-Файл го настигна и се изравни с него. Огромният му щит приличаше на детска играчка в едната му ръка, а другата беше небрежно отпусната на корема му.

— Сигурно нямаш търпение да почнеш, а, Кървави девет? Защото аз нямам, вярвай ми!

По раменете го потупваха ръце, чуваше окураженията около себе си, но Логън не отвърна с нищо и на двете. Докато прекрачваше края на подкастрената трева, не погледна настрани. Усети как мъжете зад гърба му вдигнаха щитовете и затвориха половината от кръга. Чу как тълпата се скупчва зад гърбовете им. Как си шепнат. Как се надигат нетърпеливо на пръсти. Нямаше вече връщане назад. Но всъщност никога не беше имало. През целия си живот беше вървял насам. Пристъпи към центъра на кръга и вдигна глава към бойниците на стената.