Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Какво става тук?

— Аз и моите придворни дами по никакъв начин не можем да сме ви от полза във войната с императора. — Терез извърна съвършеното си лице от него. — Връщаме се в Талинс.

— Абсурд! — процеди през зъби Джизал. — Към столицата напредва многохилядна гуркулска армия! Хората бягат на тълпи от града, а онези, които още са тук, са на крачка от пълен хаос и паника! Напускането ви на столицата ще изпрати напълно погрешно послание на хората! Не мога да го позволя!

— Нейно величество няма нищо общо с това! — отвърна троснато графиня Шалир и се плъзна грациозно по пода към него.

Сякаш неприятностите му с кралицата не бяха достатъчни, ами сега трябва и с антуража й да спори.

— Самозабравяте се — сряза я Джизал.

— Не, ти се самозабравяш! — Тя пристъпи напред с изкривено от злоба лице. — Забравяш, че си копеле, при това с белязано лице…

Опакото на ръката на Джизал улучи с остър плясък злобната уста на графинята, която изписка и залитна назад. Настъпи роклята си и се просна по гръб на пода, при което едната й обувка излетя от крака и спря в далечния ъгъл на салона.

— Аз съм крал и това е моят дворец. Няма да позволя подобно отношение от една самозабравила се прислужница на кралицата. — Тонът на Джизал беше хладен и равен, заплашителен и заповеднически. Не можеше да повярва, че това беше неговият глас, но чий друг можеше да е? Освен него в стаята нямаше друг мъж. — Осъзнавам, че съм бил прекалено щедър с вас и вие сте сбъркали щедростта ми със слабост. — Останалите единайсет придворни дами гледаха като втрещени ту към него, ту към падналата на пода, с ръка на окървавената си уста, графиня. — Ако някоя от вас, вещици такива, желае да отплава от тук, с радост ще й осигуря необходимото, склонен съм дори лично да опъвам греблата, ако това се налага. Но Нейно величество остава тук.

Терез беше скочила на крака, замръзнала от изненада и го гледаше кръвнишки.

— Ти, безсърдечно чудовище… — изсъска му тя.

— Може и на двама ни всячески да ни се иска нещата да не бяха такива, каквито са — изрева Джизал, — но сме женени! Времето за възражения относно потеклото ми, личността ми или каквото и да е друго беше, преди да станеш кралица на Съюза! Мрази ме, колкото си искаш, Терез, но ти… оставаш… тук. — Огледа заплашително една по една сащисаните придворни дами, обърна се и излезе от салона.

Мамка му, как само го болеше ръката.

Зората приближаваше, загатнат в сиво нюанс по черния силует на стените на Карлеон. Звездите бяха избледнели по каменносивото небе, но луната все още беше надвиснала над върховете на дърветата, толкова близко, че сякаш подканваше да пробваш да й пуснеш една стрела.

Уест не беше мигнал през цялата нощ и сега беше изпаднал в онова тревожно, безсънно състояние, в което попадаше човек, преминал фазата на пълно изтощение. В някакъв момент, останал насаме в тъмното, след като всички заповеди бяха разпратени, беше седнал под светлината на газената лампа, за да пише на сестра си. Да реди извинения. Да моли за прошка. Не знаеше от колко време вече седеше надвесен над хартията с писалка в ръка, но думите така и не идваха. Искаше да й каже всичко, което чувстваше, но когато опита да го направи, установи, че не чувства нищо. Топлите таверни на Адуа, играта на карти в слънчевия вътрешен двор. Повдигнатото ъгълче на устните на Арди, когато се усмихва. Всичко това сякаш беше останало хиляди години назад в миналото.

Северняците вече бяха заети с работа. Подкастряха тревата пред стената на града и оформяха широк дванайсет крачки кръг. Звукът от кълцането далечно напомняше за градинарските ножици във вътрешния двор на казармите на Агрионт. Мястото, предположи Уест, където щеше да се проведе дуелът. Мястото, където само след час-два щеше да се реши съдбата на Севера. Точно като кръга на арената за дуели в Турнира, само дето този скоро ще бъде изпръскан с кръв.

— Варварски обичай — промърмори Яленхорм, който явно мислеше за същото.

— Сериозно? — изръмжа Пайк. — Аз пък тъкмо си мислех колко цивилизован обичай е това.

— Цивилизован ли? Двама мъже, които се колят до смърт под виковете на тълпата?

— За предпочитане е пред две колещи се до смърт армии. Проблемът се решава със смъртта на един-единствен човек. Ако питаш мен, добър начин за слагане край на война.

Яленхорм потрепери и духна в шепи, да сгрее ръцете си.

— И все пак прекалено много зависи от двамата биещи се. Какво ще стане, ако Деветопръстия загуби?