Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Успех ти желая — промърмори.

— Ха-ха, момче, ха-ха. Ще ми се да можех, ама виж какви стени имат там. Аз не съм много по катеренето. — Крамок плесна една дебела лапа на огромния си корем. — Прекалено много месища за тая работа. Не, за тая работа ни трябва дребен човек, но голям куражлия. Така си е, и луната го знае. Човек, дето разбира от промъкване, с остър поглед и стабилни крака. Някой с бърза ръка и пъргав ум. — Погледна Кучето и се усмихна широко. — Та къде мислиш можем да намерим такъв човек, а?

— Право да ти кажа — Кучето зарови лице в шепите си, — нямам никаква представа.

Логън надигна очуканата манерка и напълни уста. Усети острия алкохол да щипе езика му, да пари приятно гърлото му, подканваше го да преглътне. Наведе се напред, изпъчи устни и изплю облак ситни капчици над огъня. Огненото кълбо се издигна и изчезна в студения нощен въздух. Напрегна очи в тъмното, но не видя нищо повече от черните силуети на дърветата и местещите се сенки от огъня му.

Разклати манерката. На дъното й се плискаше последната глътка алкохол. Сви рамене, надигна я и усети паренето на съдържанието й да се стича към стомаха му. Духовете може би щяха да се отзоват тази вечер. Вероятността да ги безпокои отново в бъдеще беше нищожна.

— Деветопръсти. — Гласът наподобяваше шумоленето на сухи листа.

От сенките излезе един дух и приближи светлината на огъня. С нищо не показа, че го познаваше, и Логън изпита огромно облекчение от този факт. Нямаше обвинение, нито страх, нито недоверие. На духовете им беше все едно кой е той и какво е направил.

Хвърли на земята празната манерка.

— Сам си, а?

— Да.

— Е, знаеш какво казват, никога не си сам, ако носиш смеха със себе си. — Духът не отвърна. — Май смехът е за хората, не за духовете.

— Да.

— Не си много разговорлив, а?

— Не аз повиках теб.

— Вярно. — Логън се загледа в огъня. — Утре ще се бия с един човек. Човек, на име Фенрис Страховития.

— Той не е човек.

— Значи го познаваш?

— Той е древен.

— В сравнение с теб ли?

— Нищо не е древно в сравнение с мен, но той съществува още от Старите времена, дори отпреди тях. Тогава имаше друг господар.

— Кой?

— Глъстрод.

Името прониза като нож ухото на Логън. Никое друго име не беше по-малко очаквано, нито по-малко добре дошло. Между дърветата повя студен вятър и връхлетелите го спомени за руините на Олкъс накараха гърба му да настръхне.

— Някакъв шанс да става дума за друг Глъстрод, а не за онзи, дето замалко не унищожил света?

— Няма друг Глъстрод. Той изписа символите по кожата на Страховития. Буквите от Стария език, езика на демоните, по цялата му лява страна. Тази плът сега е от подземния свят. Плътта, която носи изписаното от Глъстрод, е неразрушима.

— Неразрушима, а? По никакъв начин? — Логън се замисли за момент. — Защо тогава не е изписал и другата половина?

— Питай Глъстрод.

— Не мисля, че е възможно.

— Не е. — Последва дълго мълчание, преди духът да заговори отново: — Какво ще правиш, Деветопръсти?

Логън хвърли крадешком поглед към дърветата. В този момент идеята да побегне и никога повече да не погледне назад му изглеждаше особено примамлива. Може пък да се окаже, че да живееш в страх от нещо, е за предпочитане пред това, да умреш, докато се опитваш да го свършиш, каквото и да казваше баща му.

— Преди съм бягал — промърмори, — но се оказа, че съм бягал в кръг. В края на всичките ми пътища беше Бетод.

— В такъв случай това е последният ни разговор. — Духът се изправи.

— Може пък отново да се срещнем.

— Не мисля. Магията изтича от света и моят вид заспива. Не мисля. Дори и да победиш Страховития, а аз не мисля, че ще успееш.

— Вдъхна ми надежди, няма що — изсумтя Логън. — Късмет ти желая.

Духът се стопи в тъмнината и изчезна. Не пожела късмет на Логън.

Духовете не ги е грижа за нищо.

Това беше една доста тягостна среща, дори по стандартите на Висшия съвет. Небето зад тесните прозорци беше навъсено и мрачно, предвещаваше буря и в Бялата стая беше хладно и сумрачно. От време на време внезапните пориви на вятъра разтърсваха стъклата на старите прозорци и караха Джизал да подскача и потреперва в кожената си мантия.

Навъсените лица на възрастните мъже в стаята с нищо не допринасяха за сгряване на обстановката. Лорд-маршал Варуз беше стиснал решително зъби. Лорд-шамбелан Хоф се беше вкопчил в бокала си като удавник за сламка. Върховният правозащитник Маровия седеше с такова мрачно изражение на лицето, сякаш му предстоеше издаването на смъртна присъда на целия Висш съвет, включително и на себе си. Тънките устни на архилектор Сълт бяха постоянно извити в злобна гримаса, докато очите му прескачаха от Баяз към Джизал, после към Маровия и обратно.