Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Дръпна юздите и премина в бавен ход по един от новите дървени мостове над придошлата от есенните дъждове река. Изкачи лекия наклон и се изправи пред високата стена. Отвесна, тъмна и внушителна. Най-заплашителната стена, пред която някога се бе изправял. Не видя хора в процепите между бойниците, но се досещаше, че са там. Преглътна тежко и се опита да се изправи гордо на седлото, да не му проличи колко е насинен и пребит след седемдневната битка във Височините. Замисли се дали няма да чуе отнякъде щракането на арбалет, последвано от пронизваща болка и падане от коня. Страхотна песен щеше да излезе от това — само срам.

— Гледай ти, гледай ти — разнесе се от стената дебел, плътен глас и Логън веднага го позна. Кой друг, ако не самият Бетод?

Странното беше, че първоначално се зарадва да го чуе, едва след това си спомни за кървавата им вражда. Едва след това си спомни колко се мразеха. Човек може да има врагове, които никога не е срещал. Логън имаше много такива. Може да убива хора, които не познава, той и това бе правил, неведнъж. Но за да мразиш толкова силно човек, трябва първо да си го харесвал. И част от тези първоначални чувства никога не те напускат.

— Излизам да погледам над портите си и кого, мислиш, виждат очите ми да се завръща от миналото? — извика Бетод. — Кървавия девет! Да не повярва човек. Бих ти организирал празненство, но се боя, че нямам достатъчно храна за празничната трапеза! — Подпрян с юмруци на парапета в една от бойниците, високо над портата, стоеше кралят на северняците. В погледа му нямаше насмешка. Не се усмихваше. Просто си стоеше там.

— И това ако не е кралят на северняците! — провикна се на свой ред Логън. — Виждам, още си носиш златната шапка?

Бетод докосна златния обръч на главата си и големият камък на челото му проблесна на залязващото слънце.

— Че защо не?

— Да видим… — Логън огледа голите стени на Карлеон. — Защото, ако питаш мен, не ти е останало много, на което да си крал, ето защо.

— Хм. Бих казал, че и двамата сме малко самотни напоследък. Къде са приятелите ти, Кървави девет? Онези главорези, които водеше със себе си? Къде са Буреносния, Мрачния, Кучето и онова копеле Дау Черния?

— Свърши се с тях, Бетод. Мъртви са, горе в планините. Мъртви като Скарлинг. А с тях и Кокала, Горинг, Белобрадия и още камара народ.

Лицето на Бетод посърна.

— Тъжно, ако питаш мен. Добри, надеждни хора, обратно при пръстта. Мои приятели, твои. Няма да има никога щастлив край за нас, а? Зле свършихме като приятели, още по-зле като врагове. Защо си дошъл, Деветопръсти?

Логън се замисли за всичките пъти, когато бе правил това, за което беше дошъл. За предизвикателствата, които бе отправил, и за резултатите от тях. Нямаше никакви хубави спомени от тях. Едно бе ясно, Логън Деветопръстия не беше склонен на това, което щеше да направи. Но друг изход нямаше.

— Дошъл съм да те предизвикам! — Ехото от вика му отскочи от мокрия камък на стената и бавно заглъхна във влажния въздух.

Бетод отметна назад глава и се засмя. Безрадостен смях, реши Логън.

— Мътните го взели, Деветопръсти, никак не си се променил. Ти си като едно старо куче, на което никой не може да запуши устата да не лае. Предизвикателство? Че какво ни е останало на нас двамата, за което да се бием?

— Ако аз победя, отваряш портите и оставяш живота си в мои ръце. Ставаш мой пленник. Ако загубя, Съюзът си събира багажа и отплава на юг, а ти си свободен.

Усмивката на Бетод бавно се стопи и очите му се присвиха недоверчиво. Логън добре познаваше този поглед. Прехвърля наум възможностите, обмисля причините.

— Това ми звучи като златно предложение, предвид колко съм загазил. Не мога да повярвам, че ми го отправяш. Какво печелят от това приятелите ти от Съюза?

— Ако трябва, ще стоят и ще чакат — изсумтя Логън, — но тях не ги е много грижа за теб, Бетод. За тях ти си едно нищо, колкото и да се перчиш. Сритаха ти задника и те натириха дотук от другия край на Севера. Мислят си, че повече няма да ги притесняваш. Ако спечеля, получават главата ти. Ако загубя, прибират се по къщите си преди зимата.

— Пет пари не дават за мен, а? — усмихна се тъжно Бетод. — Дотук ли стигнахме, след толкова работа, усилия и болка? А ти доволен ли си, Деветопръсти? Да видиш как всичко, за което се борих, отива на вятъра?

— Какво общо има това с мен? Само себе си можеш да виниш за това, докъде се докара. Ти ни въвлече в това. Приеми предизвикателството ми, Бетод, така поне един от двама ни ще намери мир и покой!