Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Кой, к’во? — промърмори Крамок.

— Гуркулите. — Намръщи се Логън. — Мургави хора от Далечния юг. Корав народ, от това, което съм чувал.

Отнякъде се появи изгореното сериозно лице на Пайк.

— Дошли са по море. Сигурно вече са стигнали до Адуа.

— Чакай малко. — Кучето не знаеше нищо за гуркули, за Адуа или Мидърланд, но предусещаше накъде отиват нещата. — Какво точно се опитваш да кажеш?

— Имаме заповеди да се връщаме. Незабавно.

Кучето го зяпна. Трябваше да се досети още от самото начало, че нямаше да стане така просто. Сграбчи отново ръката на Уест и заби един мръсен пръст по посока на Карлеон.

— Без вас не можем да продължим обсадата на такъв град!

— Знам — отвърна Уест, — съжалявам. Нищо не мога да направя по въпроса. Отивай при генерал Паулдър! — кресна на един мигащ на парцали младеж. — Кажи му незабавно да приготви дивизията си за тръгване към брега!

Кучето примигна неразбиращо. Стомахът му се обърна.

— Значи в продължение на седем дни се бихме във Височините за едното нищо? Тъл и кой знае още колко умряха за едното нищо? — Сигурно никога нямаше да свикне с това, колко бързо се разпадаше на пух и прах нещо, на което толкова много разчиташ. — Това беше значи. Сега обратно в горите, в студа. Пак бягане и клане. Няма край.

— Може би има друг начин — каза Крамок.

— Какъв друг начин?

— Сещаш се, нали, Кървави девет? — каза с лукава усмивка планинецът.

— Да. Сещам се. — Лицето на Логън придоби изражението на човек на когото му предстои да бъде обесен, застанал пред дървото, на което щеше да увисне. — Кога трябва да тръгнете, Бесен?

— Имаме много хора и прекалено малко пътища — намръщи се Уест. — Дивизията на Паулдър тръгва утре, предполагам Крой ще е на следващия ден.

Усмивката на Крамок се разтегли още повече.

— Значи утре около Карлеон все още ще има цяла камара народ, без да дават вид, че тръгват нанякъде, нали?

— Да, мисля.

— Дай ми един ден — каза Логън. — Само утре. Мисля, че ще мога да наредя нещата тук. После, ако съм още жив, ще тръгна с вас на юг и ще доведа със себе си колкото мога повече хора. Давам ти думата си. Ще ви помогна с гуркулите.

— Какво толкова можеш да промениш за един ден? — попита Уест.

— Ъхъ — промърмори Кучето, — какво е един ден? — Проблемът беше, че започваше да се досеща.

Водата в потока клокочеше под стария мост, покрай дърветата и надолу по зеления склон. Към Карлеон. Логън гледаше няколко понесени от течението жълти листа, въртяха се бавно покрай обраслите с мъх камъни. Прииска му се да можеше като тях просто да отплава нанякъде, но знаеше, че това нямаше как да стане.

— Тук се бихме — каза Кучето. — Три дървета, Тъл, Дау, Мрачния и аз. Форли е погребан някъде там, в гората.

— Искаш ли да отидеш? — попита Логън. — Да го навестиш, да видиш…

— Какъв смисъл? Каква полза да го навестявам, пък и съм абсолютно сигурен, че и за него няма да е от никаква полза. Нищо вече не е от полза за него. Това е да си мъртъв. Ти сигурен ли си за това, Логън?

— Не виждам друг начин. Съюзът си тръгва. Това може да е последният ни шанс да приключим с Бетод. Пък и какво толкова имаме да губим?

— Животът ти например.

Логън пое дълбоко въздух.

— Не се сещам за много хора, дето ги е грижа за него. Идваш ли?

— Предпочитам да остана тук. До гуша ми е дошло от Бетод.

— Добре тогава. Хубаво — каза Логън. Стори му се, че всеки един ден от живота му, всяка изречена дума, всяка постъпка, всяко едно отдавна забравено взето решение го бяха довели дотук. И сега вече нямаше друг изход за него. А може би никога не е имало. Той беше точно като листата по водата — носен по течението към Карлеон, без право на избор. Смушка коня и тръгна надолу по склона, по калната пътека покрай клокочещия поток.

С отдръпването на деня всичко се виждаше някак по-ясно. Яздеше покрай дървета с влажни, готови да се отронят листа — златистожълти, наситенооранжеви, огненочервени, във всички нюанси на огъня. Слизаше надолу в долината, а първите следи от есенните мъгли в натежалия от влага въздух щипеха леко гърлото му. Звуците от скърцането на седлото, подрънкването на сбруята и глухите удари на копитата по меката пръст глъхнеха в ушите му. Премина в тръс през празните полета от обърната земя, с тук-там прорасли бурени, подмина линиите на Съюза — земния насип, редицата от заострени колове, далеч извън обсега на арбалетите по стената на Карлеон. Войниците с кожени нагръдници и лъскави шлемове го изгледаха с намръщени лица.