Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Или пък гуркулите ще ги убият.

— Те искат да изгорят фермите ви, селата ви, градовете ви. Искат да вземат децата ви в робство. Искат всички на този свят да се молят на техния бог, по начина, по който те го правят, със същите думи, с които те го правят. Искат земята ви да стане провинция на империята. Знам го. — Феро изтри острието на камата в ръкава на туниката на мъртвия съгледвач. — Единствената разлика между войната и обикновеното убийство е в броя на мъртвите.

Стиснал замислено устни, Валимир изгледа трупа на пленника си. Феро се замисли дали той не беше по-голям куражлия, от какъвто го смяташе. Накрая майорът се обърна към нея:

— Какво предлагаш?

— Можем да останем да ги чакаме тук. Може дори следващия път да видим истински гуркули. Но това ще означава много от тях и прекалено малко от нас.

— Значи?

— Тръгваме на север или на изток. И им залагаме същия капан.

— Ще громим армията им дузина по дузина, а? Малки крачки.

— Малки крачки, но в правилната посока — сви рамене Феро. — Освен ако не ви е писнало вече и не искате да се върнете зад стените си.

Валимир я изгледа съсредоточено, после се обърна към един от хората си — набит ветеран с белег на едната буза.

— На изток оттук има друго село, прав ли съм, сержант Форест?

— Да, господине. Марлхоф е на по-малко от десет мили.

— Това устройва ли те? — попита той Феро, повдигнал въпросително една вежда.

— Устройват ме мъртвите гуркули. Това е.

— Карлеон — каза Логън.

— Ъхъ — отвърна Кучето.

Градът лежеше в естуара на реката, под надвисналото от облаци небе. Остри очертания на високи стени и кули, на върха на отвесния скален откос над бързите води на реката, където някога се беше издигала тронната зала на Скарлинг. Склонът и подножието на хълма бяха настлани със сбити една в друга каменни постройки с покрити с каменни плочи покриви, обкръжени от външната стена на града. Дъждът току-що беше спрял и целият град лъщеше с острия, хладен блясък на мокър камък. Кучето не се радваше да види отново това място. Всяко едно от идванията му тук беше свършвало зле.

— Променил се е след онази битка — каза Логън, загледан в разперената си длан с липсващия пръст.

— По онова време нямаше други такива стени.

— Не. Но я нямаше и армията на Съюза около тях.

Кучето не можеше да отрече, че присъствието им му действаше някак успокоително. Частите на Съюза опасваха града. Безлюдните полета бяха прорязани от криволичещата линия на земния насип, стърчащите колове и огради, зад които се забелязваха движещите се фигури на войниците. От време на време бледите слънчеви лъчи улавяха по някоя броня. Хилядите добре въоръжени и надъхани за отмъщение мъже бяха обкръжили Бетод отвсякъде.

— Сигурен ли си, че е там?

— Не виждам къде другаде може да е. Изгуби най-добрите си хора в планините. Не са му останали други приятели.

— И нашите са по-малко обаче — промърмори Кучето. — Предполагам, сега просто ще си седим тук. Нямаме бърза работа. Време колкото искаш. Просто ще си седим, ще лапаме мухите и ще чакаме Бетод да се предаде.

— Ъхъ. — Логън не изглеждаше много убеден.

— Ъхъ — каза Кучето. Да се предава не беше в стила на Бетод и той го знаеше.

Обърна се по посока на звука от бързо приближаващи по пътя конски копита. Един от онези вестоносци с шлемове, дето приличаха на разсърдени кокошки, се появи на разпенен кон откъм дърветата и препусна към шатрата на Уест. Спря и явно доста бързаше, защото почти падна от седлото в бързината да слезе. Мина с клатушкаща се походка покрай няколко от озадачените офицери отпред и влезе. Кучето усети познатото свиване на стомаха.

— Мирише ми на лоши новини.

— Ми то други не останаха.

Настана суетня, войниците викаха и ръкомахаха енергично.

— Да идем да видим какво става, а? — промърмори Кучето, въпреки че отвътре му идеше да тръгне точно в обратната посока. Край шатрата видяха Крамок, който наблюдаваше суматохата със свъсени вежди.

— Нещо става — каза планинецът. — Но не разбирам ни какво говорят, ни какви ги вършат тези южняци. До един са се побъркали, от мен да знаете.

Когато Кучето отметна покривалото на входа, от вътрешността на шатрата го връхлетя порой от викове и крясъци. Вътре беше пълно с офицери и цареше истински хаос. В средата със стиснати юмруци стоеше Уест, пребледнял като платно.

— Бесен! — Кучето го сграбчи за ръката. — Какво става, мамка му?

— Гуркулите са нахлули в Мидърланд. — Уест отскубна ръката си и продължи да се надвиква с останалите.