Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

В селото беше тихо. Няколкото стари каменни къщи със зеленясали от мъх покриви изглеждаха изоставени. Единствената проява на живот в прясно изораните полета отзад бяха няколко окаяни на вид крави. Камбаната в кулата на камбанарията поскърцваше тихо до Феро. Долу няколко провиснали капака на прозорци се блъскаха от вятъра, който с шумолене разнасяше сухи листа по празния площад. На хоризонта, към надвисналото небе се издигаха плавно три стълба дим.

Гуркулите идваха, а те обичат да палят.

— Малджин! — В очертанията на капака на пода се появи фигурата на майор Валимир и Феро го изгледа навъсено отгоре. При първата им среща той страшно й напомни за Джизал дан Лутар. Имаше закръглено бледо лице, по което се четеше онази вбесяваща смесица от паника и високомерие. Повече от очевидно беше, че досега не е устройвал засада на коза, камо ли на гуркулски съгледвачи, но въпреки това се държеше така, сякаш всичко му е ясно. — Виждаш ли нещо? — изсъска й той, сигурно за пети път през последния един час.

— Виждам, че идват — изръмжа Феро.

— Колко са?

— Все още са една дузина.

— Колко далече?

— Около половин час езда и колкото и да питаш, по-бързо няма да дойдат.

— Когато излязат на площада, ще дам сигнала — две пляскания с ръце.

— Гледай да си уцелиш ръцете, бял.

— Казах ти да не ме наричаш така! — Замълча за момент. — Трябва ни един жив, за да го разпитаме.

Феро сбърчи нос. Да оставя живи гуркули, не беше в стила й.

— Ще видим.

Загледа се отново в хоризонта и не след дълго чу Валимир да дава шепнешком заповеди на хората си отдолу. Останалите се бяха разпръснали и се криеха в околните постройки. Бяха странна сбирщина от различни военни части, имаше няколко ветерани, но повечето бяха по-млади и по-наплашени и от самия Валимир. На Феро за пореден път й се прииска Деветопръстия да беше тук. Добър или лош, той поне си разбираше от работата. С него Феро знаеше точно с какво разполага и на какво да разчита. Надеждност, опит и от време на време онзи умопомрачителен бяс. Всичките щяха да свършат работа днес.

Само дето Деветопръстия го нямаше.

Тя продължи да стои пред големия прозорец на камбанарията, загледана в хълмистия терен на Мидърланд, без да изпуска от поглед приближаващите ездачи. Дузината гуркулски съгледвачи яздеха в тръс по пътя. От това разстояние приличаха на точки по виещата се светла ивица между изораните ниви.

Когато подмина първия дървен хамбар, отрядът им забави ход и се разтегли настрани. Огромната гургулска армия включваше войници от всички кътчета на империята, от десетки покорени провинции. Тези бяха кадири, ако се съдеше по издължените им лица, дръпнати очи и характерните шарки на дисагите зад седлата им. Бяха леко въоръжени — лъкове и копия. Убиването им нямаше да е кой знае какво отмъщение, но все пак беше някакво начало. Щеше да запълни донякъде празнината. Онази празнина, която от толкова време беше стояла незапълнена.

От едно съсухрено дърво, с плясък на криле, литна гарван и един от съгледвачите подскочи на седлото. Феро затаи дъх, сигурна беше, че точно този момент ще изберат Валимир или някой от непохватните му хора, за да се спънат в собствените си крака. Но в селото остана все така тихо и ездачите необезпокоявани излязоха на селския площад. Най-отпред яздеше водачът им, вдигнал ръка за внимание. Погледна право към нея, но не я видя. Самодоволни глупаци. Виждаха само онова, което искаха. Празно село, от което всичките му жители бяха побягнали от страх пред несравнимата армия на императора. Юмруците й стиснаха здраво лъка. Ще си получат урока.

Ще им даде да разберат.

Водачът носеше едно квадратно, пърхащо на вятъра парче хартия, в което се взираше така, сякаш четеше нещо написано на неразбираем език. Карта може би. Един от хората му слезе от коня си, хвана оглавника му и го поведе към зеленясалото от мъх корито под чешмата. Други двама седяха отпуснато на седлата, усмихваха се и ръкомахаха с ръце, сякаш си разказваха шеги. Встрани от тях един чистеше ноктите си с върха на нож. Друг яздеше бавно покрай къщите, навеждаше се на седлото и надничаше в прозорците — вероятно търсеше нещо за крадене. Единият от шегобийците избухна в плътен, звучен смях.

В този момент се разнесе острият звук от пляскане с ръце.

Съгледвачът до чешмата тъкмо беше привършил с пълненето на манерката си, когато стрелата на Феро го улучи в гърдите. Манерката падна от ръката му и от гърлото й плиснаха лъскави капки вода. От прозорците затракаха арбалети. Съгледвачите облещиха очи и закрещяха. Един от конете залитна настрани и падна, премазвайки ездача с тялото си. Ритащите му копита вдигнаха облак прахоляк във въздуха.