Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Уест наведе глава и заби намръщения си поглед в изровената земя.

— Няма май победители в тази игра.

— Ау, мамка му! — Кучето се озъби при поредното забиване на иглата и запрати манерката настрани. — Няма победители в цялата тая шибана работа, така е! Майната му на всичко, казвам аз.

Мрачния извади ножа си и отряза конеца.

— Размърдай пръсти.

Цялата ръка на Кучето изгаряше от болка, докато свиваше пръстите, но накрая успя да ги стисне в юмрук и изръмжа.

— Добре изглежда — каза Мрачния. — Късметлия си.

Кучето огледа мрачно погрома около себе си.

— Така значи изглеждал късметът, а? Винаги съм се чудил.

Мрачния сви рамене и разпра парче плат, което да използва за превръзка.

— Хванахте ли Бетод? — попита Уест.

Кучето рязко вдигна глава и го зяпна с отворена уста.

— Не го ли хванахте вие?

— Пленихме много, но той май не е нито сред тях, нито сред мъртвите.

Кучето извърна глава и ядосано се изплю на земята.

— Нека да позная, нито пък вещицата, нито Страховития, нито надутите му синове.

— Според мен сега препускат с пълна сила към Карлеон.

— Почти сигурно.

— Трябва да го последваме веднага щом се оправим с пленниците.

Изведнъж Кучето бе обзет от прилив на отчаяние, достатъчно силен, за да го повали на земята.

— Мътните го взели. Бетод се измъкна. — Засмя се и в очите му избиха сълзи. — Ще има ли край всичко това?

Мрачния свърши с превръзката и я завърза стегнато.

— Готов си — каза.

— Готов, а? — изгледа го втренчено Кучето. — Почвам да си мисля, че вече за нищо няма да съм готов. — Протегна ръка нагоре. — Дай една лапа, Бесен. Имам приятел да погребвам.

Слънцето беше слязло ниско, когато сложиха Тъл в земята, надничаше иззад върховете и обагряше в златисто краищата на облаците. Добро време да погребеш добър човек. Стояха скупчени един до друг около гроба. По същото време погребваха много други. Прошепнати или изплакани, тъжните думи се чуваха отвсякъде, но Тъл беше обичан от всички и групата около неговия гроб беше многобройна. Въпреки това около Логън зееше дупка. Точно толкова широка, колкото от всяка страна да застане още някой. Също като едно време, когато никой не смееше да заеме това място. Логън не винеше никого. Ако можеше, той самият би избягал от себе си.

— Кой ще говори? — попита Кучето и огледа едно по едно лицата ни мъжете. Логън беше забил поглед в краката си, не смееше да срещне очите му, камо ли да говори. Не беше сигурен какво беше станало по време на битката, но се досещаше. От откъслечните си спомени добре се досещаше. Огледа се и облиза нацепените си устни. И да имаше някой друг, който също се досещаше, беше решил да си замълчи.

— Никой ли няма да каже някоя дума? — попита отново Кучето и гласът му потрепери.

— Май ще съм аз този, а? — Дау Черния пристъпи напред. Изгледа продължително всички лица около гроба. Особено дълго задържа погледа си върху това на Логън, или поне на него така му се стори, но после реши, че сигурно собствените му тревоги му играят номера.

— Тъл Дуру Буреносния — поде Дау. — Обратно при пръстта. Мъртвите са ми свидетели, че невинаги се разбирахме с него. Нямаше много неща, за които да сме стигали до съгласие, но за това май аз съм виновен, такъв съм аз, гадно копеле, дето все спори. Сега съжалявам за това, но май вече е много късно. — Пое дълбоко, на пресекулки въздух. — Тъл Дуру. Всеки мъж в Севера знае това име и всеки един го изговаряше с уважение, дори враговете му. Той беше от онези хора… дето вдъхват надежда на другите. Вдъхваше надежда. Сила търсиш, а? Кураж? Искаш нещата да стават както трябва, както едно време? — Дау кимна към прясно натрупаната пръст. — Ето го твоя човек. Тъл Дуру Буреносния. Не търси друг. Сега, когато вече го няма, част от мен си отиде с него, част от вас също. — Обърна се и се отдалечи с наведена глава.

— Част от всички ни си отиде — промърмори Кучето и заби поглед в земята. В очите му проблясваха сълзи. — Хубави думи. — Всички около гроба изглеждаха съкрушени. Уест, неговият човек Пайк, Тръпката, дори Мрачния. До един съкрушени.

Логън искаше да изпита същото като тях. Искаше да плаче за смъртта на един добър човек. За това, че най-вероятно той беше виновен за смъртта му. Но сълзите не идваха. Заби поглед в земята. Слънцето потъна зад планините и наоколо притъмня. Почувства се като най-долната отрепка.

Щом искаш да си нов човек, трябва да стоиш на нови места и да вършиш нови неща. С хора, които не те познават отпреди. Когато се върнеш по старите места, какъв можеш да си, освен стария човек от едно време? Трябва да си реалист. Опита да се преструва на нов човек, но всичко се оказа една голяма лъжа. Най-трудната за разгадаване лъжа. От онези, които казваш на себе си. Той е Кървавия девет. Такава с истината, без значение накъде се суче и върти, нито пък колко много му се иска да е някой друг. Няма изход. Логън искаше да го е грижа за другите, за всичко.