Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Двамата с Пайк се изкатериха по ниския земен насип и минаха през изпотъпкания ров от другата му страна. Оттук, притискана от двете страни от отвесните скални масиви, долината се стесняваше напред. Тук труповете бяха повече. Северняци, диваци като онези, които откриха в Дънбрек, и шанка бяха пръснати безразборно навред по каменистата земя. Уест видя стената на крепостта — нищо повече от обрасла с мъх, естествена гънка на терена, с още повече трупове в основата й.

— Удържали са ги тук в продължение на седем дни? — промърмори невярващо Пайк.

— Така изглежда.

Единственият вход за укреплението беше груба арка, точно в средата на стената. Вратите й лежаха изкъртени и потрошени. В отвора й се виждаха някакви странни очертания. Когато приближи повече с известно безпокойство, Уест разбра какви бяха. Краката на тримата обесени мъже се поклащаха на нивото на гърдите, а въжетата около шиите им свършваха на върха на стената. Около портата се бяха събрали доста мрачни на вид северняци, които със задоволство оглеждаха полюшващите се трупове. Един от тях извърна към Уест и Пайк зловещо ухиленото си лице.

— Я виж ти, я виж ти. И това ако не е старият ми приятел, Бесния — каза Дау Черния. — Закъсня за празненството, а? Мудно го раздаваш, момче.

— Изникнаха трудности. Маршал Бър е мъртъв.

— Обратно при пръстта, а? Е, най-малкото ще е в добра компания. През тези няколко дни много свестни мъже си отидоха. Кой е новият ви главатар?

Уест пое дълбоко въздух.

— Аз.

Черния се засмя с глас. Гледайки го как се смее, Уест усети как отново му прилошава.

— Големият главатар, Бесния, кой да се сети? — Изправи се пред трите тела на въжетата и подигравателно имитира отдаване на чест. — Да те запозная с приятелите ми. И те са големи мъжаги. Този тук е Крендъл Горинг, бие се за Бетод още от едно време. — Дау се пресегна, бутна едно от телата и се загледа в него, докато се поклащаше напред-назад.

— Този пък е Белобрадия — продължи. — Ненадминат в избиването на хора и заграбването на земята им. — Засили трупа и той се завъртя, първо в едната посока, после в другата, с разперени настрани ръце и крака.

— А ето този тук е Кокала. Най-коравото копеле, което някога съм бесил. — Този, последният беше целият накълцан. Украсената му си златни инкрустации броня беше смачкана и очукана, на гърдите му зееше огромна рана, а сивата му коса беше сплъстена от засъхнала кръв. Единият му крак беше отрязан до коляното и на земята под него имаше засъхнала черна локва.

— Какво се е случило с него? — попита Уест.

— С Кокала ли? — Огромният, дебел планинец Крамок-и-Файл се оказа един от тълпата при портата. — Би се до последния човек, падна в битката ей там.

— Така си беше — каза Дау и усмивката му се разтегли още повече. — Но това не е причина да не обеся и него.

— Няма такава причина! — изсмя се Крамок. После се обърна и се усмихна на трите въртящи се на скърцащите въжета трупове.

— Хубава гледка са, нали, как си висят там? Казват, че цялата красота на света е събрана в поклащането на обесения.

— Кой казва така? — попита Уест.

— Хората — повдигна огромните си рамене Крамок.

— Хората? — Уест преглътна, потисна надигналия се в стомаха му повик за повръщане, промуши се между две от телата и влезе в укреплението. — Кръвожадна сган са хората.

Кучето отпи още една голяма глътка от манерката. Вече беше доволно пиян.

— Добре. Давай да свършваме с това.

Примижа, стисна зъби, изсъска и изкриви устни, когато Мрачния заби иглата. Острият бодеж се присъедини към тъпото тръпнене в ръката. Острата игла мина през кожата и изтегли след себе си конеца. Кучето усети как ръката му изгаря. Отпи нова глътка, заклати се напред-назад, но това не помогна.

— Мамка му — процеди през стиснатите зъби. — Мамка му, мамка му.

Мрачния вдигна глава:

— Ми не гледай тогава.

Кучето извърна поглед. В този момент пред очите му изплува униформата на войник от Съюза. Червеният й цвят изпъкна ярко на кафявото на пръстта.

— Бесен! — провикна се той и усети как въпреки болката устните му се разтеглят в усмивка. — Радвам се, че успя да дойдеш! Много се радвам!

— По-добре късно, отколкото никога.

— За това не споря. Самата истина си е.

Уест погледна намръщено към ръката му, върху която работеше Мрачния.

— Добре ли сте?

— Е, какво да ти кажа. Тъл е мъртъв.

— Мъртъв? — зяпна го Уест. — Как?

— Битка е, нали? Трябва да има мъртви, нали това е целта на шибаната процедура. — Махна с манерката. — А аз седя тука и си мисля какво можех да направя иначе. Да го бях спрял да не слиза долу, да бях тръгнал след него, за да му пазя гърба, да бях накарал небето да падне и всякакви такива тъпотии, от които на никого не му става по-леко, ни на мъртвите, ни на живите. Ама не мога да спра да мисля.