Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Уест не откри забавното в думите му.

— Погрижете се пленниците да получат храна и вода, както и помощ за раните им, доколкото е възможно. Победата изисква проява на милосърдие от наша страна. — Това реши Уест, че се очаква от един истински пълководец в края на битката.

— Разбрано, лорд-маршале. — Паулдър отдаде стегнато чест, беше самото олицетворение на готов да изпълни всяка заповед подчинен. Дръпна рязко юздите, извърна коня си и препусна в галоп.

Уест се смъкна от коня, събра сили и тръгна с неуверена походка през долината. Пайк го последва с извадена сабя в ръка.

— Малко предпазливост никога не е излишна, господине — каза той.

— Не — промърмори Уест. — Така е.

Дългият склон беше осеян с тела, мъртви и живи. Кавалеристите на Съюза лежаха там, където бяха паднали. Лекари с окървавени ръце и мрачни лица се бяха надвесили над ранените и работеха. Някои от мъжете седяха на земята и плачеха, може би до телата на паднали другари. Други се взираха като вцепенени в собствените си рани. Трети виеха, ръмжаха и крещяха от болка, за помощ или вода. Имаше и такива, които притичваха, за да им ги осигурят. Последен жест към умиращия. От горния край на долината, покрай единия от скалните склонове и под зоркото наблюдение на няколко войници на коне, се точеше дълга колона от пленници с начумерени лица. Наблизо се издигаше купчина от преплетени, предадени оръжия, брони и изрисувани щитове.

Уест тръгна внимателно през разпилените боклуци по скалистата земя, където само преди половин час беше лагерът на Бетод. Усуканите във всевъзможни пози тела на хора и коне лежаха преплетени в съборените скелети на палатките, разпраните брезентови покривала, изпотрошени бъчви, сандъци, готварски съдове, инструменти и оръжия. Всичко беше стъпкано в калта, нашарена от хиляди размазани отпечатъци от подметки и подкови.

На отделни места в това море на хаоса се виждаха малки непокътнати островчета на реда и спокойствието отпреди битката. Там всичко беше останало така, както преди Уест да заповяда атаката на кавалерията. Над жарта на огън висеше тенджера, пълна с къкреща яхния. Няколко копия стояха изправени в пирамида, а до тях имаше трикрако столче и готово за работа точиларско колело. Три спални постелки, със старателно навити завивки в единия им край, оформяха триъгълник и единственото, което не пасваше в картината, бяха проснатото напряко през тях мъртво тяло и разпиляното по вълната съдържание на разбития му череп.

Недалеч един офицер от Съюза беше коленичил и стискаше в прегръдките си мъртвото тяло на друг. На Уест му прималя, когато разпозна и двамата. Коленичилият бе старият му приятел, лейтенант Бринт, а мъртвият — старият му приятел, лейтенант Каспа. По неизвестна причина бе обзет от непреодолимото желание да продължи нагоре по склона, все едно не ги е забелязал. Тръгна насила към двамата, а устата му се изпълни с киселия вкус на повръщано.

Бринт вдигна пребледнялото си, мокро от сълзи лице.

— Стрела — прошепна. — Заблудена стрела. Дори не беше извадил още оръжието си.

— Лош късмет — изръмжа Пайк. — Лош късмет.

Уест гледаше втренчено надолу. Наистина лош късмет. Пречупеният край на стрелата, който стърчеше от гърлото на Каспа, точно под края на брадата му, почти не се виждаше. Почти нямаше кръв. Всъщност по него нямаше почти никакви следи от битката. Малко петно кал на единия ръкав на униформата му и нищо повече. И въпреки че неподвижните очи на лейтенанта се взираха в нищото, Уест имаше неприятното чувство, че гледаха право в неговите. Устните му бяха леко изкривени и в комбинация с укорително сбърченото чело придаваха сърдит вид на лицето му. На Уест направо му се прииска да обсъди с него въпроса, да разбере какво точно имаше предвид с това изражение, но веднага си напомни, че той беше мъртъв.

— Писмо — промърмори Уест, докато нервно плетеше пръсти, — до семейството му.

Бринт подсмръкна унило и по някаква причина Уест намери това за вбесяващо.

— Да, писмо — отвърна лейтенантът.

— Да. Сержант Пайк, ела с мен. — Уест не можеше да остане повече на това място. Обърна гръб на приятелите си, единия жив, другия мъртъв, и продължи нагоре. Опита да избие от главата си всякакви мисли за това, че ако не беше заповядал атаката, най-сърдечният, сговорчив и приятен човек, когото познаваше, сега щеше да е още жив. Май наистина не можеш да бъдеш велик пълководец без поне малко безскрупулност. Само дето безскрупулността невинаги идва лесно.