Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Те също така искат да го държите под око.

Глокта замръзна на място.

— Какво искат?

— Много промени настъпиха в последно време, началник. Промените означават нови възможности, но прекалено многото промени се отразяват зле на работата ни. Началниците ми смятат, че един период на стабилност ще е в интерес на всички. Те са доволни от сегашното положение. — Мотис преплете пръсти върху червената кожа на писалището. — Но се тревожат, че някои фигури в управлението на страната може би не споделят виждането им. Боят се, че те могат да предприемат действия за нови промени. А също, че тези им прибързани действия могат да доведат до хаос. В частност, става дума за Негово високопреосвещенство. Началниците ми искат да знаят какви са ходовете му. Какви са плановете му. Но най-вече искат да знаят с какво се занимава той в Университета.

Глокта не можа да повярва на ушите си.

— А само това ли искат от мен? — прихна той.

— Засега. — Мотис напълно игнорира иронията му. — Ще е най-добре да си тръгнете през задния вход. Началниците ми ще очакват резултати до седмица.

С изкривено в мъчителна гримаса лице, Глокта заслиза с рачешката си походка по тясното стълбище на гърба на сградата. Избилите едри капки пот на челото му не бяха само от физическото усилие. Откъде знаят? Първо, че разследвах смъртта на принц Рейнолт против волята и заповедите на архилектора, а сега и за това, че разпитвам за майката на Негово величество, този път по нареждане на архилектора? Да приема, че те знаят всичко, хубаво, но никой не знае нещо, без някой да му е казал за него.

Кой… е казал?

Кой разпитваше за смъртта на принца и кой разпитва сега за краля? Кой е верен първо на парите и после на всичко останало? Кой вече ме е предавал, за да спаси кожата си? Глокта спря в средата на стълбите и се намръщи. Така, така. Всеки сам за себе си, дотам ли стигнахме? Или открай време е било така?

Единственият отговор, който получи, бе пронизващата крака му болка.

Уест седеше като вцепенен, стиснал рога на седлото си и загледан в прашната долина.

— Победихме — каза Пайк с напълно равнодушен тон. Сигурно с абсолютно същата интонация щеше да каже и „Загубихме“.

В долината все още се издигаха, безжизнено увиснали на коловете си, няколко от съдраните знамена. Това на Бетод беше свалено и стъпкано под копитата на конете и протритата рамка, в която бе опънато, сега стърчеше празна и усукана над слягащия облак прахоляк. Подобаващ символ на разгрома над краля на северняците.

Паулдър дръпна юздите на коня си и спря до този на Уест. Усмихна се самодоволно на касапницата пред очите му, като училищен директор при вида на добре подредена класна стая.

— Каква е ситуацията, генерале?

— Жертвите са много, господине, особено в предните ни части, но врагът определено бе хванат неподготвен. Повечето от най-добрите им части бяха ангажирани в атаката на крепостта. Кавалерията ни ги погна и ги изтика чак до стената! Изметохме целия им лагер. — Паулдър сбърчи нос и мустаците му потрепериха от отвращение. — Изклахме стотици от тези изчадия шанка, а останалите прогонихме отвъд хълмовете на север, откъдето, смея да твърдя, скоро няма да посмеят да се върнат. Избихме толкова северняци, че и крал Касамир може да ни завиди. Останалите свалиха оръжие и се предадоха. Предполагаемо, взехме пет хиляди в плен, господине. Армията на Бетод е разбита. Смазана! — Изхили се пискливо. — Няма и капка съмнение, че днес отмъстихте подобаващо за смъртта на принц Ладисла, лорд-маршале!

Уест преглътна.

— Разбира се. Отмъстихме подобаващо.

— Гениален ход, да използвате нашите северняци за примамка. Решителен, дързък ход. Горд съм и никога няма да спра да се гордея, че изиграх своята малка роля в плана ви! Днес е един славен ден за армията на Съюза! Лорд-маршал Бър щеше да се гордее да е тук сега!

Уест никога не си бе помислял, че някога ще получи похвала от генерал Паулдър, но сега, когато този велик момент настъпи, той не можа да се зарадва на думите му. Не беше извършил никакво геройство. Не беше изложил на риск живота си. Просто беше заповядал атаката. Беше се схванал от дългото седене на седлото и беше ужасно изморен, лицето го болеше от непрекъснатото стискане на зъби. Дори говоренето му се струваше изтощително.

— Открихте ли Бетод сред пленниците или мъртвите?

— Не мога да потвърдя с точност, господине. Може би съюзниците ни са го пленили. — Паулдър се изкиска дрезгаво. — Ако е така, не е много вероятно още да е сред живите, а, маршале? Нали така, сержант Пайк? — Ухили се, прокара показалец през корема си и цъкна с език. — Кървавия кръст! Така действат проклетите диваци, нали? Кървавия кръст го наричат, нали така?