Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Думите им галеха ушите му.

— Той е.

— Деветопръстия.

— Кървавия девет!

Стоеше в средата на този кръг от страх, напълно оправдан страх.

Смъртта им беше изписана с прекрасните кървави петна по суровата земя. Смъртта им шептеше в жуженето на мухите около труповете пред стената. Смъртта им бе запечатана на лицата им, носеше се с вятъра и увисваше в назъбените очертания на планините под синьото небе. Мъртъвци, до един.

— Кой ще е следващият обратно при пръстта? — прошепна Кървавия девет.

Един дързък войник с нарисувана навита на кълбо змия на щита пристъпи напред. Преди да успее да помръдне копието си, мечът на Кървавия девет описа широка дъга над ръба на щита му и под този на шлема му. Върхът на острието отнесе челюстта от лицето му, разсече рамото на човека до него и се вкопа в гърдите му. Свали го на земята с бликнала от безмълвната му уста кръв. От кръга излезе втори. Мечта се стовари отгоре му като падаща звезда и вдлъбна шлема му почти до устата. Тялото се свлече на земята и се разтърси от сладките конвулсии на смъртта.

— Танцувай! — Изсмя се с пълно гърло Кървавия девет и започна да върти меча. Въздухът се изпълни с пръски кръв, парчета от разбити оръжия и части от тела. И тези летящи и така прекрасни късове изписваха думи и символи на таен език, който само той виждаше и разбираше. Всякакви остриета го жегваха, порязваха, ръгаха, но това беше нищо. За всяка следа, която оставяха по горящата му кожа той се отплащаше стократно. Кървавия девет се смееше и не можеше да спре, а с него се смееха вятърът и огънят, и цветните образи от щитовете.

Той е бурята във Височините, гласът му гърми като гръмотевица, а ръката му е бърза и безмилостна като мълния. Заби меча в корема на един, изтегли го и със същото движение размаза с топката на дръжката устата на втори. С другата ръка измъкна копието от ръцете му, хвърли го и то прониза шията на трети. Разсече гърдите на четвъртия, докато минаваше покрай него. Въртеше се, сучеше се и залиташе като пиян, бълваше огън и смях. Разчисти нов кръг около себе си. Широк колкото дължината на дългия меч. Кръг, в който всичко му принадлежеше.

Враговете се спотайваха зад щитовете си по краищата му. Пристъпяха боязливо назад, умираха от страх. Те познаваха Кървавия девет, виждаше го в очите им. Бяха чували уплашени хора да разказват шепнешком за работата му и сега сами получаваха кървавия му урок. Сега разбираха, че всичко е истина, и Кървавия девет се усмихна на прозрението им. Един в предната редица протегна умолително ръка, наведе се и остави секирата си на земята.

— Простено ти е — прошепна Кървавия девет, пусна меча и той издрънча в краката му. Скочи напред, сграбчи онзи за гърлото и с две ръце го вдигна във въздуха. Човекът започна да се мята, да рита, бореше се, но в хватката на почервенелите ръце на Кървавия девет имаше всичката сила на леда, който се издува и безмилостно разпуква земята.

— Простено ги е! — Ръцете му бяха от желязо и палците им потъваха все по-дълбоко в гърлото на нещастника. Когато изпод пръстите му бликна кръв, той вдигна с изпънати нагоре ръце ритащия труп и го държа там, докато не спря да мърда. Захвърли го настрани и гледа с огромно задоволство как се премята на земята.

— Простено… — Кървавия девет тръгна към светлия отвор на портата. Като стадо овце пред вълк, ужасената тълпа се отдръпваше боязливо от пътя му и отваряше кална пътека, осеяна с изпочупени оръжия и щитове. В далечината, окъпани в слънчеви лъчи, из долината препускаха конници в лъскави брони. Мечовете им просветваха при всяко вдигане и спускане върху разбягалите се пред конете им човешки фигури. Яздеха право през разветите на вятъра знамена. Той застана на портата, стъпил върху разбитите на трески врати, заобиколен от труповете на свои и врагове. Чу радостни викове.

Логън затвори очи и пое дълбоко въздух.

Независимо от горещината на деня, централната зала в банковата къща беше прохладна и сумрачна. Беше облицована с тъмен полиран мрамор. Строга като гробница и точно като такава, изпълнена само с шепот и приглушени шумове. През тесните прозорци нахлуваха слънчеви лъчи и тънките им снопове бяха пълни със ситни прашинки. Не миришеше на нищо. Освен на непочтеност. Вони прекалено силно дори за човек като мен. Тук може и да е по-чисто от Палатата на въпросите, но подозирам, че от устите на престъпниците и предателите излизат повече истини, отколкото от тези на хората тук.